От самото си създаване през 1949 г. концлагерът "Белене", отделен от българската земя от водите на Дунава, обслужва всички репресивни кампании на БКП.
За цялото му съществуване през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници в периода 1952–1953 г. Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания нов ред личности. Неслучайно името му и до ден днешен е съхранено в историческата памет като символ на терора.
Именно на събитията, белязали този остров на ужаса, Борислав Скочев посвещава труда си "Концлагерът "Белене" 1949-1987". Със своите 924 страници и близо 1800 бележки книгата е навярно най-мащабното цялостно изследване по темата, правено до момента.
В него обстойно са проследени периодите на съществуване на лагера, колко хора е имало в него, както и какви са законовите основания за задържане, организацията на концлагерната система, обектите вътре, стопанството, принудителния труд, агентурно-оперативната работа, охраната, режима, храната, облеклото, наказанията, медицинската помощ, опитите за бягства… разстрелите.
Авторът изчерпва всички достъпни средства за достоверна информация – от публикации, спомени, книги, през представения огромен брой документи, до изповедта на оцелели от ада или техните потомци.
Без да заема позиция, Борислав Скoчев прави хладнокръвен разрез в една от най-дълбоките и все още незараснали рани на близкото минало. Релефът на "Белене" с неговите хиляди лица и наименования и "Белене" като жестока сянка, заплашително надвиснала над стотици съдби по време на режима, се издига пред читателя и го оставя сам да прецени неговото място в контекста на историческите събития.
"Концлагерът "Белене" 1949-1987" е съществен принос към историята на отминалата епоха на комунистическия режим. Излагайки цялата налична фактология и възкресявайки гласовете на хората, обречени да го преживеят, трудът на Скочев се превръща в предупредителен реквием за острова, който уби свободния човек.
Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата "Концлагерът "Белене" 1949 – 1987" на Борислав Скочев, издадена от "Сиела":
Корабът елегантно се движи по течението на реката, ние правим слънчеви бани на горната палуба и се къпем под душовете, радиото свири приятна забавна музика, когато някой (при всяко пътуване този глас призрачно се появява) казва: "Белене". Всички българи, които се намират на кораба, обръщат глави и дълго гледат към зеления остров, докато той изчезне далече назад. Като че музиката на радиото внезапно се превръща в крясък на кукумявка, цялото невинно очарование на реката изчезва и слънцето отива по дяволите, за да дойдат страшните представи от толкова разкази и слухове за този остров на българската мъка и смърт. Едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на тази най-вярна витрина на социализма. Близки приятели, състуденти и съученици са преминали през адски изпитания само на един хвърлей от кораба на нашето удоволствие. Тук е бил Васил, когото са държали вързан с вериги цели две седмици в лодка, заклещена всред ледовете на най-студения февруари, Стамен, който е бил карциран денонощия във вода до гушата, момчета от политехниката, които са били застреляни на място без повод и присъда… Веднъж, провесил крака над водата, някакъв хлапак с китара пееше от кораба странна песен:
"Дунав, бели Дунав, тихо си течеш,
Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш…"
Георги Марков
Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът "Белене" се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетките други концлагери, които също са "най-вярна витрина на социализма", в които също се изработва приложеният по-късно в цяла България модел на изолация от свободния свят, на безправие, на пълна зависимост в труда и бита, на страх и мнителност, са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. "Белене" не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.
През дългото си съществуване концлагерът "Белене" обслужва всички репресивни кампании, включително извършените преди неговото създаване. Организиран през юни 1949 г., той приема от останалите концлагери най-авторитетните, непоправимите представители на категориите, репресирани в тези от етапите на съветизацията, които са вече завършени: разграждането на държавните структури на Царство България, смазването на българския национализъм и на антисталинския ляв радикализъм, ликвидирането на партийната политическа система, национализацията, идеологизирането на образованието. Превърнатият в концлагер остров бързо се заселва от бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и на ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти, лишени от правото да практикуват адвокати, национализирани индустриалци и едри търговци, водачите и най-активните дейци на Земеделския съюз, Демократическата, Радикалдемократическата, Социалдемократическата партия… Вече след създаването на лагера е форсирана насилствената колективизация, извършена е вътрешнопартийната чистка, превзета е православната църква и са организирани показните процеси срещу католическата и протестантските църкви и в лагера селските стопани стават близо половината от лагерния състав, формирани са цели бригади от духовници, появяват се въдворени комунисти, които бързо заемат ръководните места в лагерния актив.
Закрит през есента на 1953 г. при постсталинисткото размразяване, концлагерът отново е открит през ноември 1956 г. в дните на Унгарската революция. На острова са изпратени около 300 контрареволюционери – опозиционни авторитети, които властта намира за способни да подбудят и оглавят "унгарски събития". В началото на 1958 г. в голяма акция, която трябва да респектира младото следвоенно поколение, още ненаучено да потиска порива си към свобода и харесващо западната музика, облекло и начин на живот, в лагера са изпратени 1700 хулигани. През лятото на същата година в още една репресивна кампания, обслужваща втория етап на насилствената колективизация, са въдворени около 100 турци и българи мюсюлмани. Лагерът е формално закрит през септември 1959 г., а на практика е преместен край Ловеч. Но тъй като Ловешкият лагер представлява качествено различно явление, въпреки че през първата си година е административно идентичен с ТВО "Белене" и продължава много практики, родени на острова, той не е обект на това изследване.
Концлагерът отново е открит в началото на 1964 г., вече като общежитие за изселени на територията на действащия затвор. Намерението на МВР е той да се разрасне с въдворяването на 600 от най-непоправимите криминални рецидивисти и хулигани. Поради липсата на законово основание това не се случва, но общежитието функционира и обслужва такива кампании като първия опит за смяната на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., превантивното изселване от София и големите градове на политически враждебни и криминално проявени лица по време на Световния младежки фестивал през 1968 г. и смяната на имената на българите мюсюлмани през 1970–1973 г. Концлагерът би трябвало да е закрит през 1977 г. с влизането в сила на новия Закон за народната милиция, който отменя мярката "принудително установяване на ново местожителство", но хора без присъда на острова има и през 1978 г., и през 1981 г.
Последното откриване на концлагера е в самия край на 1984 г., в първите дни на насилствената смяна на имената на етническите турци. Сега "Белене" трябва да осигури превантивната изолация на авторитетните личности сред тях. Турците са главният обект на въдворяването, но по своята вътрешна логика то се разгръща и са въдворени българи мюсюлмани, чиито имена са сменени през 70-те, но които спазват религиозните си традиции, както и 14 българи без пряка връзка с "възродителния процес". Концлагерът е закрит през есента на 1986 г., но отделни лагеристи остават до началото на 1987 г. Концлагерът продължава да съществува в кризисните планове на режима до самия му край. На 3 май 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-министър Григор Шопов казва: "Вече е ясно, че ние ще изселваме голямата част от това население [турското] не в Белене, а в Турция и може би това мероприятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Но Белене трябва да се пази, мерките да се вземат, процесите да се ръководят и законите да се прилагат".
Създаден след като политическите партии са вече разпуснати, а вражеските класи – унищожени, концлагерът продължава да съществува и след като е изиграл ролята си в потискането на вече победените политически и класови врагове и дори на техните синове и дъщери. За разлика от военновременните концлагери, "Белене" функционира през един 40-годишен мирен период – но в перманентна война на тоталитарната държава срещу една или друга група от собственото є население, в непрестанна насилствена промяна на обществото и човека. За разлика от концлагерите на деспотичните, диктаторските, тираничните режими, той не цели само изолацията, репресията, изтреблението или робовладелската експлоатация на политическия противник, ликвидирането на политическата съпротива и насаждането на масов страх. Неговата главна задача е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други – не само в политическото и общественото си поведение, но и в най-частното. Те не просто трябва да се откажат от политическата борба, а от политическите си възгледи. Не само да потиснат мисълта за бягство към свободния свят, но и влечението си към неговото изкуство, музика, танци, облекло. Да забравят ритуалите и традициите си, вярата си, етническата си принадлежност, името си. Да се предпазват от всяка проява на съпричастие. Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си.
Как "Белене" постига своята цел? Българските комунистически концлагери не са лагери за изтребление, смъртността в ТВО "Белене" в годините 1951–1953 и 1956–1959 се съизмерва с тази в ГУЛАГ през същия период (значително по-ниска от тази преди и по време на войната), българският лагерен жаргон не изработва съответствие на Muselmann и доходяга. Въпреки усилията българската лагерна система не прераства в лагерно-производствен комплекс, концлагерното стопанство е недоразвито и постоянно губещо, а през 60-те, 70-те и 80-те години трудно се намира приложение на труда на лагеристите. В този смисъл българският комунистически концлагер е по-чист образец на тоталитарен концлагер от съветските и нацистките, защото постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ. Това, което едно изследване открива в концлагерите на комунистическа България и най-вече в "Белене", е активната агентурно-оперативна работа. Тя е с перспектива – насочена към живота след лагера. През 1946 г. отговарящият за лагерите инспектор от ДС Желязко Троев предрича голяма роля на ТВО в борбата срещу враговете на народната ОФ власт с благоприятните им условия за вербуване. А през 1985 г. ръководещият Държавна сигурност зам.-министър Григор Шопов определя "Белене" като инкубатор за вербуване на агентурен апарат. Лагерите винаги са били административно ръководени от други структури на МВР (с изключение на специалния лагер „С“ 1947–1950 г.), но най-важната роля в тях е на Държавна сигурност, чиито оперативни работници имат по-голяма неформална власт над лагеристите от лагерния началник. Тежкият бит и непосилният труд са резултат на лошата организация и стопанските амбиции, но преди всичко на възгледа за лагеристите като за врагове, чиито тела и психика трябва да бъдат сломени и подготвени за трансформация. Категоризацията и режимът имат за цел не да превъзпитат, а да деморализират най-непримиримите и да поощрят предалите се. Културно-просветната работа цели не да внуши нови убеждения, а да разруши всяко убеждение, да принуди лагеристите да се саморазкайват публично за миналото си, да проговорят на езика на идеологическото лицемерие; нейната абсурдност демонстрира власт дори над здравия разум – най-характерният пример са предизборните мероприятия в лагера, предназначени за хора, които неформално са лишени от право на глас.
Най-мощното средство обаче е самото въдворяване. Противно на разпространените представи, то не е най-масовата репресия в комунистическа България. Например през 1951, 1952 и осемте месеца на 1953 г. от всички разследвани от Държавна сигурност лица 2671 са били въдворени в ТВО, а 5134 са били осъдени; към началото на 1953 г. политическите лагеристи са 2107, политическите затворници – 5093, изселените по политически причини – около 24 000 (вж. Табл. ХХVII в Статистически данни). Изселването (от големите градове и граничната зона, както и принудителното заселване на определено местожителство) е възможност за най-масово и спешно прочистване на неблагонадеждно население от определени зони, но то няма възможностите на концлагера за промяна на човека. Следствието най-бързо пречупва личността, изправянето пред съда демонстрира реалността на врага и ожесточението на класовата борба, но след присъдата затворникът има ясен срок и известни права, а и попада в среда на солидарност. Въдворяването е прилагано при нужда от масова и спешна репресия, при липса на законови основания за преследване и при невъзможност да се докажат провиненията, но е смятано за непълноценно средство на наказателната политика на ДС, за резултат на лоша агентурно-оперативна работа и незадълбочено водени следствия. Смята се, че то развращава оперативните работници, които работят само за събирането на материали за изпращането на обектите си в ТВО, но не и за разкриване на замислите им и изправянето им пред съд. Но въдворяването е същностно необходимо не просто със своята леснота, масовост, спешност. То е нужно преди всичко със своя произвол, с пълната липса на права на въдворения, с несъществуването му за външния свят. Лагеристът няма присъда, причината за въдворяването не му се съобщава, срокът на въдворяването може да бъде продължаван до края на живота му, освобождаването му се решава от анонимни органи на ДС. Единственото, което може да го върне в света на съществуващите, е капитулацията. Така концлагерът много по-безапелационно от всяка друга репресия поставя човека пред избора между физическата и моралната смърт.
Няколкото по-големи репресивни кампании след 1956 г. се отклоняват от горната статистика, но това са изключенията, които потвърждават правилото. Това е особено очевидно в кампанията по "възродителния процес" (в нея в годините 1985–1986 на съд са предадени 399 души, а 452 са въдворени в "Белене"). Тогава режимът не иска със съдебни процеси да създава "герои-мъченици", но не може да покаже слабост и има спешна нужда от вербуване – и концлагерът е предпочетен като място, което не съществува и в което не се предполага нравствен избор.
За цялото съществуване на концлагера "Белене" през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници (1952–1953 г.). Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания нов ред личности. През 40-те и началото на 50-те години освобождаването на въдворения зависи и от поведението на неговите близки. И обратно – съдбата на близките му (да загубят работата си, да бъдат изселени, самите те да бъдат въдворени) зависи от неговото поведение в лагера. Когато преценяваме ефекта на концлагера върху българското общество, трябва да мислим и за тези негови заложници. Концлагерът обаче не повлиява единствено върху онези, чиято съдба е засегнал пряко. Заради компактните общности, в които тече животът в България, въдворяването на един въздейства върху хиляди, помни се десетки години. Думите на Георги Марков, че едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на "Белене", се отнасят за едно пътуване по Дунав в края на 60-те. Името Белене респектира, възпира, парализира енергията на съпротивата. "Няма да успеем, ще дойде милиция и ще ни арестуват, ще ни изпратят в Белене" – и събралите се в един дом студенти се отказали от стачка в подкрепа на изключените си по време на Унгарската революция колеги, разказва Георги Данаилов. Върху този ефект на въдворяването окръжните началници на МВР изграждат тактиката на репресията през 1985 г.: "От най-реакционните селища и места вземаме по един и след това всичко се оправя. Това е въпрос на тактика и ние го осъществяваме".
Но "Белене" не е само предупреждение за безсмислието на политическата съпротива или заплаха срещу всяко отклонение от идеологическите и социалните норми. Колкото по-неопределена е опасността да се озовеш в концлагера, толкова по-обширно е въздействието на това име. До масовата акция преди изборите за народни съвети на 15 май 1949 г., когато са въдворени политически неблагонадеждни елементи, репресията все още е предвидима. В следващата масова акция след смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г. вече са въдворени хора случайни, непринадлежащи към никоя преследвана категория, чиято вина е единствено, че не са демонстрирали скръб и покруса. Концлагерът "Белене" отваря врати между тези две акции. Тук можем да маркираме началото на същинския тоталитарен концлагер, символичната граница между извънредната държава или политическото насилие и тоталитарното насилие, което трябва да произведе нов човек, а също и нова, параноична реалност – свят на всеобща вина, известна само на една неведома власт, която може да я посочи дори у най-високопоставения си функционер. (Без пряка връзка, но закономерно съвпадение е, че Трайчо Костов е арестуван дни преди на острова да пристигнат първите лагеристи.) Всепроникващата вина дори е кодифицирана, когато в началото на 1953 г. в наказателния закон е записано, че близките на бегълците и невъзвръщенците, които са знаели за тяхното бягство, подлежат на съд, а онези, които не са знаели – на въдворяване в ТВО. Така и по закон концлагерът е определен като наказание за вината на невинните.
Погледът към концлагера хвърля светлина върху развитието на институциите на административната репресия и ни казва съществено важни неща за промените в репресивната политика. До 1953 г., в периода, когато се установява тоталитарната държава и се пречупва съпротивата на българите срещу съветизацията, репресията е масова и демонстративна. Въдворяването, административно-стопанското ръководство на лагерите и агентурно-оперативната работа са под ръководството на различни централни структури на МВР, които си сътрудничат и се допълват, но и се контролират и си съперничат. Процедурата на въдворяване става все по-регламентирана, нараства централният контрол, политическото ръководство е все по-пряко. Копирането на съветския модел в наказателната политика става особено усърдно в началото на 50-те с идването на съветските съветници в МВР. През 1951 г. административната репресия е приравнена към съдебната с утвърдения от Политбюро на ЦК на БКП нов ред на въдворяване – то трябва да се предшества от пълноценно следствие и да завършва с присъда от Специална комисия – подобие на Особое совещание при НКВД. От 1948 г. върви създаване на единна, стопански амбициозна пенитенциарна система, но реално общо ръководство на лагерите и затворите има едва от 1950 г. Същата година техните предприятия и стопанства са включени в народостопанския план, развити са структури за централно стопанско ръководство, но МВР не получава нито цели отрасли като НКВД, нито дори значими предприятия, концлагерното стопанство е постоянно губещо главно заради държавните доставки, обединените трудови ресурси на лагерите и затворите нямат приложение като в слабо населените територии на СССР и принудителният труд не е от съществено значение за икономиката на страната. Политическите, а не икономическите задачи са решаващи при кампаниите на масово въдворяване. Единственият по-съществен резултат е създаването през 1952 г. на де факто нов лагер от съветски тип с изпращането на затворници в ТВО "Белене". За разлика от съветските лагери, затворниците остават строго изолирани от лагеристите, но загубват много от правния си статус и само закриването на ТВО през есента на 1953 г. възпира пълното им приравняване с лагеристите в еднакво безправие.
При повторното откриване на концлагера през 1956 г., след като страхът на режима от "унгарски събития" е преодолян, политическите репресивни кампании стават прикрити, а не демонстративни, дори освобождаването започва да се прави не като групово благодеяние, а поединично. Демонстративно е само въдворяването на хулигани, концлагерът работи за "спокойствието на трудещите се". Контрареволюционери са само бившите авторитетни опозиционери, а всички останали въдворени са категоризирани като неполитически – криминални и хулигани, и за първи път броят им надвишава, и то значително, този на политическите. Това е не просто маскиране на политическото преследване, а действително възприемане на формите на политическа съпротива или сблъсъка с идеологическите и социалните норми на социализма като криминално отклонение. В резултат на това заличаване на границата между политическо и неполитическо въдворяване изолацията на въдворените по линия на ДС от въдворените по линия на НМ лагеристи е премахната и възниква йерархията на криминалните рецидивисти. Нов момент е и първото въдворяване по етнически и религиозен признак през 1958 г., което обслужва втория етап на насилствената колективизация. Това въдворяване, както и разработените в същата кампания мерки за неутрализиране на турския национализъм – същите като приложените преди това срещу българското мнозинство, разкриват, че същината на онова, което в следващите десетилетия ще се проявява като асимилация, е опитът за създаване на "социалистическа нация", лишена от съпротивителните сили на вяра, етнос, традиция. През 1985 г. самият министър на вътрешните работи ще обяви, че една от основните характеристики на "възродителния процес" е: "революционно дело, с което [...] се ускорява процесът на освобождаване от религиозни, консервативни и националистически отживелици".
Кризисното повторно откриване на концлагера през ноември 1956 г. и новата политика на негласна репресия оставят много празноти в организацията на въдворяването и концлагера. Не съществува почти нищо от централните институции на концлагерната система от първия период. Цялостното ръководство на концлагера е възложено на окръжното управление на МВР, а всъщност се упражнява неформално, еднолично, пряко и предимно устно от зам.-министър Мирчо Спасов и отделение "Въдворяване и изселване". Те имат и пълен контрол върху въдворяването, чийто ред не е ясно регламентиран. Не съществува разделението между агентурно-оперативната работа и административно-стопанското ръководство на концлагера. Политическото ръководство става непрозрачно, Политбюро само формализира вече приведените в действие решения на Тодор Живков. От края на 50-те режимът става все по-зависим от опитите си за дипломатическо и икономическо сближаване със Запада. В началото на 1959 г. въдворяването е премахнато като принудителна административна мярка и от този момент до 1989 г. концлагерите ще съществуват на ръба на закона или отвъд него. Родените в ТВО "Белене" безконтролност и поставянето на всички въдворени в категорията утайка на обществото в съществуващия с мълчаливото одобрение на Политбюро извън закона Ловешки лагер (1959–1962 г.) довеждат до апогей на насилието и дехуманизацията.
След третото откриване на концлагера "Белене" през януари 1964 г. МВР прави няколко опита той да бъде легализиран и разширен. Но през 1972 г. при отсъствието на законово основание за въдворяване общежитийното изселване окончателно се налага като форма на концлагерна изолация и това ще бъде използвано и при смяната на имената на етническите турци през 80-те. Въпреки тази маскировка режимът е принуден да закрие общежитията в средата на 70-те след подписването на Хелзинкските споразумения и втори път през 1986 г., когато вън от страната изтича информация за концлагера. Вторият проблем пред МВР е как негласното съществуване и отсъствието на външен за МВР контрол върху концлагера да не доведе до произвола на Ловешкия лагер. Административното ръководство остава отговорност на окръжните управления на МВР (само през април 1985 г. е прехвърлено от ОУ МВР – Плевен към отдел "Затвори" – МВР), но е организиран централен контрол от няколко различни структури на МВР и от прокуратурата върху концлагерните общежития, които по закон не съществуват. Някои от тези структури също са легално несъществуващи – централните комисии за въдворяване по линия на ДС не са предвидени в правилника за приложение на принудителните административни мерки. Политическите разпореждания вече се дават без никакви писмени следи. Така е изобретен един паралелен механизъм на ведомствена законност, който се разминава с правните норми. Този контрол е ефикасен и произволът намалява все повече, но през 60-те в тази сенчеста зона между нормите и практиката започва да се изработва новият код на вътрешните документи на МВР, те стават шаблонни, прикриващи зад трафарета действителните факти и мотиви на преследването, доверявайки ги само на прякото общуване. Така институционалното развитие на конц-лагерната система през 60-те, 70-те и 80-те години – годините на развития социализъм с относителна политическа стабилност и повишаващо се жизнено равнище, но и стагнация и зависимост от икономическите връзки със Запада, върви паралелно със създаването на държавни контрабандни фирми и разминаването между парадна идеология и обществен цинизъм.
Това изследване е резултат на десетгодишна работа в архива на Държавна сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Министерския съвет и отдел "Затвори" в ЦДА, на документи в архива на Радио "Свободна Европа"/Радио "Свобода" в Будапеща, в достъпния онлайн архив на ЦРУ, в руски, холандски (с благодарност към Даниела Горчева) и британски (с благодарност към Лилия Топузова) архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи. При цитирането е запазен автентичният правопис.
Тук бих искал да отдам почит на хората, оставили ни своите свидетелства за лагера въпреки травмата. Много пъти препрочитах лагерните спомени и всеки път възприятието ми се променяше. След първоначалния емоционален прочит дойде време на внимателно вглеждане и откриване на несъответствия в спомена. Навлизайки все по-дълбоко в изучаването на документите обаче, осъзнах, че въпреки неточностите си спомените са много по-близо до реално случилото се и до онова, което документите се опитват да прикрият. И преди всичко те много повече от документите разкриват същността и смисъла на концлагера и ни предават онова, което никое изследване не може достоверно да докосне – човешкото страдание.
