Романът „Физика на тъгата“ на Георги Господинов получи литературната награда „Ангелус“. Така този приз за първи път идва в България. Церемонията се състоя на 19 октомври, във Вроцлав, за четиринадесети път. Наградата е най-важното отличие, присъждано на писатели от Централна Европа, чиято проза е публикувана на полски. Общо бяха номинирани 105 книги.
Роден през 1968 г., Георги Господинов е един от най-превежданите български прозаици и поети, чието творчество е обсъдено в престижни заглавия като „The New York Times“ или „The New Yorker“. В България той има издадени седем стихосбирки и осем книги с проза. В Полша „Физика на тъгата“ е издадена през 2018 г. от Wydawnictwo Literackie, преведена от Магдалена Питлак.
На срещата с номинираните за „Ангелус“ Георги Господинов споделя, че „Физиката на тъгата“ е създадена като опит да се отговори на въпроса защо България се смята за една от най-тъжните страни в света. „Романът ми е за тъгата, на български език се произнася tŭga. Ако сега искате да кажете тази дума, ще останете с впечатлението, че поглъщате нещо, защото е неразделно. Ето защо е толкова трудно да се пише за тъга. Въпреки това, мисля, че е важно да се пише за нея и да се помни. Важно е да запомните съпричастността, защото ако литературата и разказването на истории могат да направят нещо, то това е да развиват съпричастност“, заяви Георги Господинов на церемонията.
Цитати от "Физика на тъгата"
1. "... Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава, не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо освен животът, в цялата му пълнота. Тънката миризма на пушек от дърва, капките, усещането за самота, тишината, скърцането на снега под краката, леката тревога на здрачаването, бавно и неотменимо."
2. "Във вестниците, които обработвах преди време пишеше, че unfriend е думата на 2009... Разприятелявам се... С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително ... Спират да звънят.
Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва."
3. "Има някаква граматика на остаряването. Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство — съществените неща на съществителните.
4. Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта — бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
5. Прокарвам ръка през лъча в стаята, размърдвам прашинките, затварям бързо пръсти, сякаш се опитвам да ги хвана, така правех в детството си... Размятах ръце, влизах в битка с тях... От днешна гледна точка тази битка си беше изгубена, те побеждават. Малката утеха е, че скоро и аз ще съм при тях. Прах при праха...;
6. Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде.
7. Старостта е свикване.
8. “Боли ме тук, нещо вляво долу, може да е апендикс. Без диагнози, ако обичате. Апендиксът е отдясно. Няма какво да ви боли там в ляво.Как така няма? Така. Там няма нищо. А мен точно това нищо ме боли.”
9. Като дим от комина в зимна сутрин, като парче тъмносиньо небе, като облак, който ти спомня нещо от друг свят, като биволско лайно. Възвишеното е навсякъде.”
10. „Тъгата, като газовете и пàрите, няма собствен обем и форма, а заема формата и обема на съда или пространството, което обитава.”
