Текстът е продължение – виж първа част >>

Развълнуваха ме тези прояви, защото когато си далеч от родината (по различни причини, нямам предвид само имигрантите), и всичко българско и родно ти липсва, такива събития насред центъра на една европейска, но и все пак чужда страна, те докосват и ти стоплят душата. Защото, когато най-ценното нещо, което си прибрал в шкафа, е една българска мартеница или картичка с български букви, да чуеш родния си език, да видиш картини от България на видео екран, близо до едно от най-известните и посещавани места в света – Айфеловата кула, не само те кара да се чувстваш горд, че „И ний сме дали нещо на света”, но и ти помага да се отърсиш от чувството на незначима буболечка и да се превърнеш в красива пеперуда или волна птица.

Да си направим малка разходка до Африка и Доминиканската република, където се е говорил български език и по топлия пясък са писани български букви.

От няколко години Българското училище в Париж „Васил Левски” паралелно с учебната си дейност осъществява културни прояви в далечни точки от земното кълбо -Африка, Южна Америка, Югоизточна Азия. Тази година в столицата на Африканската държава Того – Ломе са представени българския език и култура.

 

 

За пръв път малките африканчета от Елементарното училище N3 са научили за България, за нашата азбука и са произнесли без акцент на български език „Добър ден”. Българскитe букви, изписани на пясъка в училището, предизвикали всеобщо удивление, както сред децата, така и сред учителите. На следващия ден темата на съчинението в един от часовете е била: „Какво знаем за България?”

Една още по-далечна дестинация – Доминиканската република, е мястото, където се е разнесла българска реч, говорило се е за българската култура, традиции и език. Там, недалеч от областта Ла Романа, децата и техните учители от българското училище в Париж са посетили местното училище „Ла Малена“. Образованието в Доминиканската република е задължително между 7 и 14 г. Но тъй като няма достатъчно учители, училища и средства, децата от малките селца и градчета се налага да ходят на училище в по-големия град. Когато обаче бедността е голяма и пътните разходи от 7 долара на ден понякога са непосилни, много от децата не ходят на училище.

 

 

Г-жа Ерон с вълнение споделя топлите си спомени от там: „Малките доминиканчета бяха много симпатични. Те с любопитство слушаха нашия разказ за България, за българския език и българската култура. Те повтаряха с огромно желание буквите от нашата азбука. И тъй като нашето посещение се оказа на 21 март – първия пролетен ден, те на красив български език повтаряха „Честита пролет“.

Продължи да четеш