Почти 30 години след заснемането на „Първичен инстинкт“, превърнал се в един от най-касовите филми в края на миналия век, Шарън Стоун пресъздаде емблематична сцена от него за корицата на португалското издание на Vogue. Няма как да останем равнодушни към прекрасното тяло и свежарска визия, която актрисата демонстрира на страниците на модната библия. Припомняме ви, че Стоун е родена на 10 март 1958 година, което автоматично я прави баба на много от вас, които четете тези редове.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
На друг кадър 61-годишната емблема на Холивуд е заснета без сутиен – седнала на диван и с черен панталон с висока талия. Още няколко фотоса от сесията, заснета от Branislav Simoncik за Vogue, загадъчно разкриват колко красиво остарява Шарън Стоун.
Ето и една интересна извадка от интервюто й за Vogue, която самата актриса сподели в профила си в Инстаграм:
„Когато започнах работа в кино индустрията, терминът „fuckable” се използваше от мениджърите на студиото, за да преценят дали притежаваш нужния профил за роля. Те сядаха на масата и обсъждаха кой от нас е „fuckable”. Тогава мислеха, че аз не отговарям на този термин.“
Актрисата е майка на три осиновени деца – 18-годишния Роан Джоузеф Бронстайн, когото тя осиновява с бившия си съпруг Фил Бронстайн през 2000 г.; 12- и 13-годишните Куин Кели Стоун и Леърд Вон Стоун, които блондинката осиновява сама.
Говорейки за статуса си на сама жена в интервю през април тази година, тя заявява: „Просто не съм от този тип жени, които ще позволят на мъж да ги определя. Казвах си, че, ако искам да имам мъж в живота, то това няма да е споразумение, а партньорство. Тези мъже са трудни за намиране.“
Последно името на Шарън беше свързвано с 41-годишния италиански брокер на имоти Анджело Бофа.
Важен момент от живота на холивудския секссимвол е здравословният катаклизъм, който преживява през 2001 година, който променя живота й завинаги. Тогава актрисата получава инсулт и кръвоизлив в мозъка.
Преди време в интервю за Radio Times Стоун споделя: „Даваха ми пет процента шанс да оцелея. В продължение на три години не можех да напиша дори името си, не можех да накарам ръката да слуша мозъка ми. Учих се да чета и да пиша, учих се отново да говоря, бяха нужни години, за да се възвърне напълно чувствителността в левия ми крак. Когато ме изписаха от болницата и се прибрах у дома, почти не се движех, защото ханшът ми беше нестабилен. Не можех да виждам с лявото си око, не можех да чувам с лявото си ухо.“
