Имам много приятелки, които се кълнат в "Пипи Дългото чорапче”. Да, това е вероятно първият феминистки манифест: за момиченцата, които стават после еманципирани жени. Пипи живее сам-сама, има цяла торба с жълтици, позитивна е, авантюристка, а отгоре на всичко е и най-силното момиченце в света.

Преди време обаче гледах "Finding Neverland” - филм за автора на ”Питър Пан” Сър Джеймс Матю Бари - и се замислих, че ако у всяка от нас живее по някоя Пипи, то у всеки мъж е скрит Питър Пан - момченцето, което бяга от къщи, защото не иска да порасне. И Пипи не иска „да порЕсне” - помните ли как се кахъреше заради това в края на книгата, докато с Томи и Аника гълтаха хапчетата "Смалидон”?

Е, запитах се тогава, защо и Питър Пан, и Пипи – тия умалени Адам и Ева от приказките, - не искат да пораснат и да заживеят като възрастни? Бързият отговор е лесен по Фройд. Затиска ги Едипов комплекс.

Приказките са разказани публично сънища -

всеки техен автор се самолекува пред очите на целия свят. Точно както народите се авто-терапевтират с митовете и легендите си. Архетипите са сенките на нашето лично и колективно подсъзнание – докато ги отричаме или не им обръщаме внимание, безмилостно ще ни разболяват. Лекарството е да ги извадим на светло, да ги изследваме, да ги обговаряме, да се свързваме с тях.

Инфантилният автор на "Питър Пан” Сър Бари е бил с тежка обсесия към майка си – изпитвал пред нея чувство за вина заради кончината на своя брат, когото тя обожавала. През целия си живот Матю се борел всячески за вниманието на майка си - в резултат: бил импотентен.

Луис Карол, авторът на „Алиса в Страната на чудесата”  и „Алиса в Огледалния свят”, е бил доказан педофил. Оскар Уайлд, написал приказки шедьоври като „Славеят и розата”, е осъден за хомосексуалност и пратен в затвора „заради разврат”.

Ханс Кристиян Андерсен - нежният разказвач от Копенхаген, родителят на „Малката Русалка”, „Грозното патенце”,  „Храбрият оловен войник” и „Снежната кралица”, умира на 70 години тъжен и девствен. Така и не се престрашава да познае секса и любовта, страда от хипохондрия и куп фобии, както и от болезнено чувство за вина заради честата си мастурбация. Изобщо, примери – бол.

Вид авто-психотерапия е и отговорът на въпроса кой е любимият ви литературен герой от детството. На кого приличате? С кого сте се идентифицирали? Какви сте станали днес? Преди време зададохме този въпрос на дузина авторки в „Жената днес” и получихме в резултат много интересен експеримент – съвременни еротични проекции на Алиса и Шехерезада, жизнерадостни добродушковци като Карлсон и Мечо Пух, маскирани като блондинки, самоуверени непукистки като Пипи, самостоятелни работещи момичета като Мери Попинз...

Аз например също се сетих първо за Пипи. Но после установих, че не, Пипи не съм аз. Прекалено е силова за мен, твърде екстравагантна. Аз съм по-подмолна.

Много повече приличам на Точица

Помните ли хитрушата от „Антон и Точица” на Ерих Кестнер? Тя е глезана, фантазьорка, актриса (лъжла?), но и добър приятел. Най-важното за нея е да й е интересно – все едно дали ще се вози в баровската лимузина на баща си или ще продава кибрит на улицата заедно с коварната си гувернантка.

Знае две и двеста - всякак се забавлява. Умее да печели - и пари, и закрилници, - но заедно с това е справедлива и милостива. Обича да подрежда чуждите животи, а за своя честичко премълчава.

Пълна е с тайни. Прощават й ги

И Точица като Пипи от нищо не се бои, но е по-социална и любознателна – далеч не смята, че знае всичко за света и няма нищо против да ходи на училище. А когато гледа цирк, отлично знае, че това е цирк - не прави калабалък на арената.

Изобщо, по-грамотна е

и в буквалния, и в преносния смисъл. Знае какво е точка и къде се слага – нищо, че понякога се прави, че не познава граматиката. А грамотност в наши дни е равно на зрялост.