10 ноември е празникът, който никой не празнува. Свикнахме със свободата като с въздух и изобщо не я ценим вече. А и се оказа, че пазарното общество изисква твърде много тичане, бачкане, напрежение и иновации, за да е по българския вкус – в добавка, не е и особено справедливо

Бях на 18, когато свалиха Живков – тоест достатъчно осъзната, за да имам наблюдения върху соца, и достатъчно невинна, за да не съм деформирана от режима. Моето поколение е “гранично” – махленската идилия и сигурност на детството, доброто безплатно образование потънаха след нас в мътилката на прехода, но ние имахме късмета да сме поколението на първите вдигнати бариери и отворените (буквално и преносно) пътища. Родителите ни обаче бяха ограбени и от соца, и от прехода после – мислейки за времето отпреди 1989-а, мисля за тях, със съчувствие.

След 1989 г. всичко се промени. Само манталитетът на българите не се промени. Чалгата, например, се оказа манталитетен феномен, а не соц или кап. Постоянното мрънкане – също. Все така чакаме някой друг да ни “оправи”, твърде инертни сме и, уви!, все гледаме в паницата на съседа.

Демокрацията е процедура. Тя не е съдържание, а регламент, съвкупност от правила. Не че е панацея, но от времената на древногръцките полиси насам нищо по-добро като обществено устpойство не е измислено.

Личният ми живот не зависи от държавната политика, но заслугата за това не е на държавата. На нея й се услажда да дъвче все по-големи парчета от личната територия на гражданите и това ескалиращо домогване е една от най-големите слабости на сегашното правителство.

От политика се интересувам по презумция, защото съм журналист, но гледам да не “преяждам” с нея, понеже тя има свойствата на junk food - токсична е. Ставам особено чувствителна, когато видя, че държавата посяга на отвоювани права и свободи. И винаги следя внимателно играта на котка и мишка между държавата и медиите, които са днес в невиждана за последните 23 г. криза - благодарение на любезното съдействие на държавата.

Толерантността, грамотността, анти-консумеризмът и умереността, зелените идеи за живот в хармония с природата, равенството между половете, баналната човешка доброта и солидарност са моите каузи.

Кои са героите на нашето време? Слабите, които се оказват по-силни от силните. Старците, болните, ощетените от природата или съдбата, които не само не се предават, но ни заразяват с висок дух, достойнство и любов – има много такива примери около нас.

От каква революция има нужда българското общество днес? Няма нужда от революция – тя е най-скъпият процес в едно общество. Не сме толкова богати, че да си позволим да счупим всичко пак и да почнем отначало, да се надрусаме отново с илюзии и да минем през махмурлука на поредните разочарования. Достатъчно е да подредим собствените си глави и животи поне малко, да отстояваме правата си, да сме взискателни към себе си и към политиците ни, да сме нетолерантни към безобразията и корупцията, да сме толерантни към различните и немощните, да смирим егото си и да укротим лакомията си. Това е едно добро начало.

* Този текст е част от анкета, публикувана в Капитал Light