Благодарим на Юлия Дивизиева за изпратения текст. Очакваме с нетърпение и продължението. Ето как и ти можеш да ни изпратиш свой авторски текст.
Бяха пет. Отстрани погледнато, пет много креативни млади дами. Те не правеха нещата, те ги случваха! Денят им не беше добър, а хубав! Това си и пожелаваха, когато се разделяха. Всяка имаше професия, но това с професията оставете, имаха бизнес! Малко ли е на днешно време хем да си дама, хем да си независима! Независима до степен, че на онзи с анцуга, дето ти е в къщата, не се налага да му съобщаваш програмата си за вечерта. Абе какво говоря, той изобщо не знае къде ще те отвее вятъра на ангажиментите ти в следващите часове. И тъй като той изкарва по-малко пари от теб, е длъжен да си трае. Трае си, често скърцайки със зъби, затова и емайлът му е паднал, но проблемът си е негов!
Казах млади дами, малко ще внеса яснота, ако четирийсет плюс -минус, значи млади, приемете ги за такива. Те знаеха, че са готини. И го вярваха безрезервно! А как умееха да се забавляват... Положението беше: "Никой да не мърда!". Не пропускаха и нито едно светско събитие. Канеха ги. Тежки професионалистки.
Артистка, журналистка, писателка, продуцентка и режисьорка. Това са нашите момичета. Интелектуалният цвят на нацията! По реда: артистката имаше две големи деца (момче и момиче) от два брака; режисьорката беше с две тийнейджърки, с които всеки ден водеше много на брой, малки воини (и онзи с анцуга); писателката имаше дъщеря. Тя беше вдовица (наричаше себе си "Веселата вдовица", и наистина веселостта й бе неизчерпаема); продуцентката още девойка, но само по документи - никак не й се обвързваше, и журналистката, която май шеше да се жени, но пък мъжа, с когото споделяше живота си, още не беше се развел и тя много обичаше да казва, че има три големи деца (неговите деца). Играеше си без особен успех на майка.
Тази вечер се събираха при писателката. Дъщеря й не се прибираше, а ако това се случеше, много бързо се скарваха за нещо и малката (на двайсет години), тръшваше вратата и напускаше полесражението. На тръгване обаче, не пропускаше да ги сяде.
Днес, вече на вратата се извърна и възможно най-ехидно изсъска репликата:
- Що не прочетете "Кукувича прежда" на Сумако Фукао!
Паузата беше неизбежна. После майка й се окопити:
- Защо така бе, дете? Затова ли толкова ти треперих, затова ли ти бършех сополите и ти мерих температурата, затова ли? - много жаловито занарежда тя.
Другите знаеха, че писателката разиграва етюд и веднага с готовност се включиха.
- А помниш ли, като не искаше да яде малеби, ние как я залъгвахме. И когато ти успяваше да натикаш в устата й тресящото се парченце, играехме танца на победата. А то милото, със сълзи на очи преглъщаше розовата гадост, втрещено повече от танца ни, отколкото от малебито!
- Ох, какви жертви за това дете, а сега така да се отнася със старата си майка!
- Млъкни, тук стари майки няма! Хайде, дай джина, че лимонът пребледня. Виж го, как се е окръглил и ни гледа с пожълтелите си оченца! - каза режисьорката и навря глава в чекмеджето на фризера, за да извади лед.
Няколко минути се чуваше само подрънкването на чашите, на леда и тихото бълбукане на течността, поела пътя от бутилката навън към изнурените души на интелектуалките.
Те бяха решили, че тези техни мигове ще бъдат само за празни разговори. Смятаха, че дните им са много натоварени и затова, когато се събираха, си говореха основно и преднамерено глупости. Не беше трудно, отдаваше им се!
- Да ви кажа каква чудна плетка съм заплела - и артистката забърника в милитари-торбата си.
Другите я гледаха с недоверие. Очакваха шегичка, но тя наистина измъкна кълбо, куки и нещото, което плетеше и наричаше пелерина.
Журналистката се включи на мига:
- О, скъпа, тази двойна наметка не е добра, трябва да я преплетеш!
- Преждата няма да ти стигне, ще се обадя на Тино да купи поне още две чилета - каза писателката.
Тино беше шестата "приятелка" - той наистина им беше добър и искрен приятел. Обичта им бе взаимна. Споделяше си всичко с тях, а и те пред него нямаха никакви задръжки. С една дума събираха се по женски!
Той беше отишъл да пазарува. Щяха да правят лазаня. Тино беше цар на италианската кухня.
Писателката взе телефона, набра Тино и много сериозно му обясни, каква точно прежда да вземе от магазина на "Графа".
Когато затвори, другите се търкаляха от смях. Само артистката много съсредоточено, с прехапан език, се опитваше да жонглира с куките за плетене.
- Е, хайде стига с тоя "йестърдей", дай малко "Бийтълс"! - Това си беше техен фолклор, което означаваше - време е за нещо ново! - Пък като дойде Тино, пак ще го изиграеш! Стига с тия плетки! - и режисьорката вдигна чашата си към светлината.
Накара останалите да погледнат. Ледът бавно се топеше и губеше формата си, удавен в джина и тоника.
- Ето това ми се иска! Да съм просто бучка лед. И когато ми омръзне всичко, да се стопя и да изчезна - рече тя.
- Нали сме се разбрали, никакъв екзистенциализъм! Бучка лед, бучка захар, така се започва и после какво..., следва продължение!
Писателката нещо се беше разсеяла, дочу последното и попита:
- И какво стана после?
- С кое?
- Е как с кое? С продължението!
- С кое продължение, бе мила? - каза режисьорката. Тя не беше вложила нищо особено във фразата с продължението и не разбра какво питаше писателката.
Ако не знаехме нищо за заниманията на тези дами, точно тук е мястото да си помислим, че са кухи. Но ние знаем, и никога не бихме си помислили подобно нещо!
Разговорът им беше лек и подскоклив като планински ручей. Повечето от казаните неща предизвикваха бурен смях. Смехът се подхранваше и от вече празната бутилка.
Артистката се излегна на дивана (тя имаше хубава фигура, за която полагаше големи грижи). Девизът й беше: "Без визия, няма телевизия!", и се побъркваше от фитнес и диети. Но пък когато й писнеше, можеже да изяде цяла торта. Сега беше в такъв период. И имаше защо.
Синът й от първия брак живееше с баща си. Създаваше непрекъснато проблеми. Те сами му се лепяха! Отскоро имаше мощен мотор. Снощи й се обадиха за поредната му изцепка.
- Ех, момичета, ще трябва да прибера Пламен при мен. Баща му не го иска повече. Как ще се оправям с него, не знам! Вчера е влязъл в някаква детска градина с мотора си и попилял всички деца и госпожи. Слава на Бога, че няма пострадали! Това дете не е от мен! Какво му има!? Питам го - "Защо правиш тия глупости?", а той ми вика: "Ти, маман, да не мислиш, че съм искал да ги мачкам, не-е-е! Аз ако исках...! Гледах израженията им, знаеш ли, какъв адреналин е това!" Не, това момче е болно! Казвам ви - в родилния дом са го сменили!
- Скъпа, защо не му запишеш няколко сеанса при нашата психоложка. Идва всяка сряда в сутрешния блок! Познавам я, ще го вземе! - намеси се продуцентката.
- За да отвърти още повече! - рече писателката.
- Е, ти го каза, как да го пратя при нея, та тя е луда!
С това тревогата им по Пламен се изчерпа. Бяха се изтощили от мислене.
Входната врата се отвори, като се лашна в стената. Дамите помислиха, че Тино се връща, но беше дъщерята.
Тя ходеше и зиме, и лете с кубинки. Имаше пиърсинг навсякъде. Косата й падаше на сплъстени масури по раменете. Бунтарка!
- Ох, пак ли ти? - изпъшка майка й.
- Споко, ще си взема дрехи и изчезвам! Заминаваме за Карадере. Окупация срещу онези цървули, дето искат да ни го отнемат! - говореше тя от съседната стая и натикваше дрехите си в една раница.
Тъкмо се отпуснаха и девойката се върна. Подхвърли на масата книга със заглавие: "Петте четвъртини на портокала" от Джоан Харис, изгледа ги снизходително и тръшна вратата в обратната посока.
Видяла заглавието, майка й изстена:
- Може ли, да се живее така! - и изпи на един дъх останалото питие.
- Та това е нонсенс! - отсече журналистката.
В заглавието и останалите заподозряха нов капан, но не бяха чели книгата и не можеха да бъдат категорични.
- Не може! Затова пък ние ще си кифлеем! - продължи мисълта й продуцентката.
- Какво, какво ще правим? - не разбра журналистката.
- Е, стига де! Ще си кифлеем! Харесва ли ви, аз го измислих. В кифлеенето има нещо изтънчено. Не е нито да тъпееш, нито да куфееш, а и може да се упражнява само от жени! Какво ще кажете, а? Запазвам си патента!
- Ти си велика!
Докато дамите се радваха на находката с новия глагол, Тино -натоварен, вървеше по "Шишман" и се опитваше да извади телефона си от прилепналите джинси. И двете му ръце бяха заети. Беше забравил ключовете, домофонът не работеше. Трябваше да се обади. Пресичаше улицата точно пред кооперацията, когато нещо много силно го отвя! В следващия миг друго нещо, още по-силно го затисна. - "Някой изгаси светлината!" - Това беше последната мисъл, която заедно с душата му полетя към небето.
Телефонът на писателката иззвъня. Тя не бързаше да го вдигне.
Спря да звъни, когато вече беше до него.
- Това го мразя най-много! Нямат търпение хората, за къде бързате, бе!
Отново звън:
- Я, това е Тино! Къде си бе, сладък?
- Гопожо, госпожо, чуйте! Обаждам ви се от улицата...
- Е, ти стана вече и уличница, не сме очаквали от тебе такова нещо! - писателката говореше, а другите се кикотеха. Бяха включили на фън. Тино често им спретваше изненади.
- Престанете! - изрева мъжки глас в слушалката. - Вашият номер е последния, с който пострадалият е разговарял, затова се обаждаме на вас! - докато лейтенант Петров се представи и обясни какво се е случило, тя вече беше изпуснала слушалката, а очите й се бяха уголемили до размерите на лимоновите колелца в чашите.
Кикотът се разлетя на парчета. Счупи се. Артистката скочи, грабна телефона и разбра останалото. Когато затвори, четири чифта очи я гледаха умоляващо.
- Тино е долу пред входа! Трябва да слезем! - в гласа й дращеха трагични нотки.
Той лежеше на улицата, а от двете му страни се зъбеха два черни джипа. Петте дами инстинктивно се залепиха една за друга от ужас!
"Господи, Тино прилича на размазана кифла!" - помисли продуцентката и сама се стресна от мислите си.
В деликатната си ръка Тино още стискаше оцелялата торбичката с двете чилета австрийски мохер. Останалите покупки се търкаляха наоколо.
Следва продължение...
