До 1989 г. в България има над 3000 киносалона, а професията на кинаджията била сред най-видните – нареждала се до тази на лекаря, учителя и кмета. И до днес в села като Могилица старите машини стоят. И въпреки, че са покрити с прах продължават да разказват истории.
Вижте повече за село Могилица в репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и в богатите ни галериии в статията.
На цената на един хляб някога всички в селото са ходели на кино.
"За ученици беше 10 стотинки, а за възрастни - 15", казва Митко Тикирлиев - кинаджията на село Могилица, който за последен път вижда светлините на кинопрожекторите преди повече от 50 години.
"Ние го карахме киното с катъри - подвижно, в куфари се слагаше. Отваряш куфарите, стоварваш го на една маса, започваш прожекцията и хората гледат. Три пъти съм го пълнил салона с хора - на "Козият рог" и на "Слонът, моя приятел", спомня си той.
За да стане кинаджия, Митко изкарва курс в Пловдив.
"Два пъти скриха от мен, че има курсове, за да не отида да ги карам, защото знаят, че няма да бъда полезен на ТКЗС-то", казва Митко.
Впоследствие започва да получава кинолентите по пощата, а след това изготвя седмичната програма за селото.
"С 65 лева заплата съм карал 13 години в киното, семейство съм гледал с тези 65 в, деца сме учили и знаеш как е било това нещо. Имали сме случаи да не можеш бонбони да вземеш да почерпиш, хора като дойдат. То само да ги гледаш 65 лева, та се свършват", казва Митко.
Слав Башов е дипломиран учител по история, но почти през целия си живот работи в завод. Той е сред редовните читатели в читалище "България", което разполага с над 2000 тома книги. Заедно с Митко някога организирали кино беседи. Днес пише книги за миналото на селото.
"Селото и въобще горното поречие на река Арда е населено още от древни времена. Най-ранните хора, които са се заселили тук са били траките, от племената беси и малко по-късно калаети", казва Слав Башов.
"Природните дадености тук са много, а иначе доста популярност доби Агушевия конак. Той носи името на собственика Агуш Ага, който е дошъл в Могилица някъде около 1820 г. от село Райково. Преселва се тук, построява конаците и развива стопанска дейност в района", допълва Башов.
"До 90-те в района имаше много промишлени предприятия и хората се задържаха тук. Имаше пет предприятия, които осигуряваха поминък. След демокрацията стана така, че всичко се разруши. Вярвам, че ще дойде време, когато отново ще се напълни с хора", надява се Слав.
Постепенно с навлизането на телевизията киносалоните като това в Могилица опустели. Въпреки, че село Могилица е много будно село, днес нито Слав, нито Митко вярват, че някога прожекторите отново ще огряват стари ленти.
Въпреки това всеки път, когато разказват за някога, за киното, за селото - сърцата им грейват.
