24 май е бил най-важният празник за хората в село Дивля - първата образцова община (сред 12) в Царство България и важен културен и образователен център на страната. През 30-те години на миналия век в района имало 8 първоначални училища и селски университет, в който над 3000 души посещавали изнесени беседи.
Хората едва се разминавали по улиците. Мъжете – с папионки и бомбета, всички образовани, с професии. А жените - сред най-дивните в цялата страна. 24 май бил най-важния празник за дивляни, защото селото някога се славело като средище на културата и образованието в околността - почти нямало къща без висшист. Днес в него живеят по-малко от стотина души, но все будни българи.
Историите им, както и историята на село Дивля, разказва Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV.
"Това е най-светлият, най-хубавият празник в България - от това да прогледнеш в живота да учиш, азбуката, да четеш, да пишеш, да следваш… На 22 май отиват момичета и момчета, берат горски цветя правят се венци около портрета… Голяма мъка са тези спомени… Миналото не се връща, само се преглъща", казва 87-годишният Георги Милачков.
"Дивля си беше един малък Истанбул, тук по това време не можеше да се разминеш от хора от другите села – идваха да влачат вълна, други на воденица, трети до бръснаря, четвърти да си поръча костюм, друг да си прави обувки по поръчка или да му поправят колелото на колата. Да можехте да го видите…", спомня си с тъга Георги.
Баща му режисирал театрални постановки в селото, майка му била учителка. Самият той получил добро образование като техник, но съдбата му била отредена на музиката.
"Между 2-4 години бях осветител в театъра. По майчина линия съм македонче и тези песни са ми в сърцето и докато си ремонтирам нещо и си пея, един артист ме чуе, друг ме чуе и ми казват: Жоро, ти имаш глас - какъв техник, може да станеш певец", спомня си Георги. Така станал актьор в Музикалния театър в София. Обиколил България, а и целият свят с най-българските постановки.
Спомени за будно село има и Петър Миладинов. Всички смятали, че той ще стане художник, но по-късно става инженер и то сред най-прочутите. Построява заводи, язовири и тецове из цялата страна. С тъга минава всеки път покрай някогашното си училище.
"Аз бях отличник. За старите хора в нашето село образованието беше светия светих, по-важно от това да си добър ученик нямаше. Някои уроци по история, астрономия и география не ги предаваха учители, а имаше немски телевизионен апарат и ни ги прожектираха. Аз от там разбрах какво става с планетите и със Слънцето, защото там всичко е показано… Аз не знам в колко села са им прожектирали филми, вместо урок", спомня си Петър.
С това да не изпраща селото в забвение се е заел бившият учител Георги Андреевски. През 90-те години, когато станал кмет на селото, улиците в селото нямали имена, но днес нещата са различни.
"Селото е разделено по квартали. Дивля има 31 улици и 35 махали. Площада съм го кръстил "Съединение", за да може всичко, което вършат хората, да вървят обединени. Другите улици са, примерно, Георги Кирков, Смирненски, Вапцаров… Основните ни улици са Иван Вазов, Христо Ботев, Васил Левски, Захари Стоянов. По политическа принадлежност съм разделил улиците", казва Георги.
Именно в село Дивля са и първите павирани улици у нас. "Павиращият занаят дивляни го купуват от унгарци, които идват да редят пред царския дворец паваж. Двама братя придобиват уменията и след това в цялото село стават павьори", допълва Георги.
Селото било вдъхновение цели 12 години и за Владимир Димитров – Майстора. Голяма част от картините на големия български художник са рисувани именно тук.
"Какво го теглеше в тази Дивля не знам, ама нещо го караше да хваща влака и от Земен до Дивля - пеша. Такова някакво привличане е имало между него и хората в Дивля. Това е някакъв дух, който човек носи в себе си, за да може да осъществи някакви идеи… Паметника на павьора, този на Майстора и параклиса ги сънувам. Сънувам, ставам и казвам на съпругата: Започваме…", вълнува се Георги.
Така, за да увековечи и празника на светите братя Кирил и Методий, той сънува един стар орех с два дънера, който е преобразен в техните ликове. За негов скулптор избира младия Боян Александров от Перник, който днес обича селото като свое.
"Искам да виждам жив духа, материалното ни наследство дори и да западне, ако изчезне духа ни, съпричаснотта ни към нашата история, към това, което сме, контакта ни с природата - тогава ще зачезне и материалното. Но ако се поддържа жив духа, той управлява след това и материята", каза Боян.
Хората от селото, някога с почти 3000 жители, а днес с по-малко от 100, също се надяват, че славната му история никога няма да остане изгубена във времето...
