Представяме ви интервю на Антония Апостолова с режисьора на документални филми Петя Накова. Поводът е книгата на Накова "Годината на осемте химии", посветена на личната й битка с рака

За книгата: “Семейството на Ани е пред разпадане. Доника очаква внуче. Ваня е бременна. Росица живее спокойно и хармонично. Галя обича спорта и децата си. Всички те са диагностицирани с рак на гърдата. Очаква ги година с осем химиотерапии, много болка, но и изненадващо пътуване към себе си.”

За автора: Петя Накова завършва режисура в НБУ. През 2012 г. излиза документалният й роман „Проповедникът и Черният кон“ (ИК Изток-Запад). Тя дебютира с филма „Ром Кихот“ (2013 г., сърежисьор с Нина Пехливанова). 

Антония: Докато четях книгата ти "Годината на осемте химии" (виж рецензия тук), особено в началото, на няколко пъти исках да спра и да я оставя. Страхувах се. Нормална ли е тази реакция - да искаме да се скрием и да заровим глава в пясъка, заради илюзорната сигурност, че така това няма да ни засегне и да ни се случи? 

Петя: А страшно ли беше да я дочетеш до края? Но да, реакцията ти е като на повечето хора. А дали е нормална, не знам. Предполагам, че в наши дни повече се страхуваме за живота си, отколкото в предишните векове. Същата е реакцията и когато чуеш диагнозата "рак (на гърдата)" и тя се отнася до теб. Търсиш още мнения, отричаш, съпротивляваш се, надяваш се, че е станала грешка… Докато малко по малко осъзнаеш, приемеш и решиш да се бориш. Според американската статистика една от всеки осем жени е диагностицирана с рак на гърдата. Числата са използвани да ни сплашват – често е, наистина. Но от друга страна, само една от осем! Вероятността да кажат, че нищо ти няма е много по-голяма от това да чуеш страшната диагноза. Тогава защо да те е страх?

А: Това ли е и причината много жени да не посещават редовните профилактични прегледи? Възможно ли е "да държим рака настрана"?
П: Мисля, че страхът е причината, а също и странното мислене "това на мен не може да се случи". Но аз твърдя, че е много по-лесно да превъзмогнеш страха и да отидеш на профилактичен преглед, отколкото да превъзмогваш негативните емоции, ако се окажеш болен, и то в по-късен стадий. И е много по-евтино да отидеш на профилактичен преглед – едни 40 лева за ехограф, защото ако си под определена възраст личният лекар няма право да ти даде направление. Има неща, с които можем да си помогнем профилактично, освен прегледите, разбира се. Те не са панацея, но все пак помагат – здравословният начин на живот, спортът, добрият сън, намаляването на стреса, доколкото може чистият въздух и чистите храни.

А: По-"лесно" ли се пише за нещо толкова трудно, когато пишеш от страната на тези, които го познават от първо лице? Самата ти си преминала това изпитание.
П: Мисля, че да преминеш през болестта е единственият възможен начин да пишеш за нея. Иначе дори няма да знаеш за какво да попиташ хората, които интервюираш. Гледала съм например филми, в които болната жена прави разни неща, които никоя от нас няма да направи в реалността. А и кой човек ще се захване с такава тема, ако не е лично засегнат?

А: Жените в книгата имат различни истории, но като че ли съществува един над-разказ и над-глас, който ги обединява и те зазвучават като една. Трудно ли ти беше да отличиш гласовете им?

П: Точно обратното, трудно ми беше да направя текста хомогенен и да звучи не толкова като ежедневни приказки в кафенето. Може би ти си усетила следите на тези мои усилия. Освен това, единственият разказ, който следва събитията в живота на една-единствена жена, е този на бременната Ваня. Другите разкази са смесени от преживяванията на няколко жени.

Аз имах известна съпротива да направя това, тъй като се нарушава чистата документалност. Но след като го изпробвах, видях, че е по-четивно и остана така. И имената са сменени, разбира се.

Цялото интервю чете в literaturnirazgovori.com >>