.

ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Камелия Кучер: Вярвам в съдбата и в това, че всяко нещо идва с времето си

Евгений Милов | преди 1 седмица
Камелия Кучер
Снимка: Хермес
Прочетете интервю с писателката и откъс от дебютния й роман "Дом"

Камелия Кучер издава своя дебютен роман "Дом" след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева. Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия, а "Дом" е написан в рамките на една година - "едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми", както самата тя го описва. "Вярвам в съдбата и в това, че всяко нещо идва с времето си. С появата на "Дом" времето за моето малко тайнство дойде!", допълва писателката. Една трогателна история, преплела много човешки съдби по пътя им към дома, дебютният роман на Камелия Кучер излиза на 12 юни.

Историята в "Дом" ни запознава със съдбата на Франсоа Бернард - уважаван преподавател в Сорбоната и литературен критик. Той разказва една история, която започва, когато е бил на 13 години. Франсоа расте без обич и подкрепа от отчуждените си родители. И го приема за нормално. До деня, в който семейството на най-добрия му приятел Джейкъб го кани на вечеря. Сравнението между уюта и топлината в тяхната къща и студенината и пустотата в неговия дом е болезнено. В тежката и драматична за него нощ Франсоа среща младата и красива алжирка Фатима. И това белязва живота му завинаги. Благодарение на нея той тръгва по пътя на съзряването. Път, който ще го отведе в Париж, но и много по-далеч – към любовта, прошката и осъзнаване смисъла на живота. Вижте какво още казва Камелия Кучер за Дом в следващото интервю.

Камелия Кучер
Снимка: Хермес

Камелия, ти имаш изключително интересна съдба, разкажи ни малко повече за детството си.

Родена съм в град Сиктивкар. Майка ми е рускиня, а баща ми – българин. С родителите ми окончателно се преместихме от Русия в България, когато бях на седем години, и тук започнах училище. В ранните си детски години свирех на пиано, а след това се занимавах професионално с тенис. Детството ми премина на тенис кортовете. Тренирах усилено и бях много добра. Сякаш съдбата ми вече бе начертана – тренировки и състезания. Спортът ме научи на тежка дисциплина, която в момента ми е изключително полезна и в писането. Тенисът ми липсва и отдавна се каня да участвам в любителски състезания, но засега не намирам време. На четиринайсет години се отказах от професионалния спорт, за да се отдам на образованието си, и заминах за Швейцария.

Учила си в "Institut Monte Rosa" – едно от най-престижните училища в Европа, основано през далечната 1874 г. С какво ще запомниш времето, прекарано там?

"Institut Monte Rosa" се намира в Монтрьо. Училището е английско, със строги правила и униформи. В началото ми беше малко странно, тъй като в България по това време нямаше такива училища. Сградата му е разположена на брега на Женевското езеро и балконът на моята стая гледаше натам. Виждах бреговете на Франция – уникално красиво място. Колко утрини и нощи съм прекарала на този балкон пред тази невероятна гледка – достойна сама по себе си за роман. Времето, прекарано в Монтрьо, беше изключително важно за съзряването ми. Там преминаха тийнейджърските ми години, бунтувах се, четях и пишех. Често си спомням с носталгия за онова време, за писането посред нощ, за разходките по алеята покрай езерото. Ако мога да опиша с една дума Монтрьо, то тя би била романтика. Тази романтика ме вдъхнови и започнах да пиша поезия – на английски. Моята учителка по литература – мис Барет, изпрати един от стиховете ми на поетичен конкурс, който се провеждаше в Англия. За голяма моя радост той беше оценен изключително високо от журито и спечели първо място. Мис Барет беше първият човек, който погледна сериозно на моята страст по писането и ме окуражи да продължа да се занимавам с това. Много ми се иска да намеря време да отида до Монтрьо с надеждата тя все още да е там. Ще се зарадва да разбере, че имам издадена книга. В "Institut Monte Rosa" срещнах хора от цял свят, с различни религии и култури. Всъщност ние не просто се срещнахме, ние живяхме заедно години наред и научихме много един от друг. Това много ми помага в писането, отваря светогледа ми и разбирането за света.

Кои са любимите ти автори и книги?

Научих се да чета на пет години. Непрекъснато питах майка си за буквите, които виждах в надписите по магазините и заведенията. Започнах да свързвам буквите в думи и изречения, а по-късно да чета детски книжки. И оттогава книгите станаха неизменна част от живота ми. Всяка свободна минута посвещавах на тях. Четях руските класици още от дванайсетгодишна възраст. В Монтрьо открих Селинджър. "Девет разказа" е една от любимите ми книги и до днес. Обожавам Набоков, Булгаков, Ъруин Шоу, Труман Капоти, Фицджералд... И докато четях, започнах да пиша.

Кога разбра, че истинското ти призвание е да бъдеш писател?

Да бъда писател, е детската ми мечта. От малка имам огромно въображение. Представях си, че съм автор – в един черно-бял вариант, наподобяващ снимките на класиците от миналия век. Когато завърших Institut Monte Rosa, исках да следвам хуманитарни науки. По настояване на родителите ми обаче записах бизнес администрация. Връщайки се назад, си давам сметка, че в живота често ми се е налагало да правя неща, които не съм желала истински. Никога обаче не се отказах от голямата си любов – литературата. За мен писането е нужда, вид терапия дори. 

Защо избра действието на дебютния ти роман да се развива във Франция? 

Докато учех в Швейцария, често пътувах до Париж, впоследствие живях за известно време там. Обожавам френския Прованс и Марсилия, където се развива част от действието в книгата. За избора ми обаче има и друга причина. Според мен основната задача на писателя е да създаде адекватна атмосфера за историята си, тъй една история може да бъде разказана по много начини, но атмосферата е тази, която поглъща читателя и събужда въображението му. Фактът, че говоря френски и съм била на местата, които описвам, е важна част от избора ми, но водещото за мен бе да напасна историята и героите с духа и атмосферата на мястото. Оказа се, че Марсилия и Париж пасват идеално. Според мен писателят не бива да се ограничава в рамките на собственото си минало или родина. Напротив, ние трябва да хванем читателя за ръка и да го поведем към онези места, които са ни докоснали, предавайки му чувството, останало като сантимент у нас. 

Колко време ти отне да напишеш "Дом"?

Първите осем страници написах преди пет години, след което ги оставих настрана и дори забравих. Натъкнах се случайно на тях и прочитайки ги, усетих, че трябва да продължа тази история. И така за една година се роди „Дом“. Книгата се изля от мен като откровение. Героите оживяха в главата ми и сякаш сами написаха историята си. Беше незабравимо изживяване. Вярвам в съдбата и в това, че всяко нещо идва с времето си. С появата на "Дом" времето за моето малко тайнство дойде! Силно се надявам книгата ми да докосне сърцата на читателите.

Камелия Кучер
Снимка: Хермес

Предлагаме ви да прочете откъс от "Дом" на Камелия Кучер, издадена от "Хермес".

***

Paris, 2016 

Животът е път към дома. 

Много години изминаха, откакто за пръв път чух това изречение. Нито веднъж не ме подведе. 

Често, когато вървим по този път, не съзнаваме, че не го вървим сами. Едва след години, когато се връщаме към него в спомените си, виждаме онова, за което сме били слепи тогава. 

Колко ясно се виждат стъпките към дома, когато стигнеш и погледнеш назад. Колко ясно се виждат чуждите отпечатъци до твоите. От онези моменти, в които си мислел, че вървиш сам. От онези моменти, в които си мислел, че никога няма да стигнеш. 

В кабинета, където сега пиша тези редове, сумракът се е излегнал лениво над лавиците с книги, протяга се покрай тежките пердета и хвърля сянка върху листовете пред мен. Гледката през прозореца е великолепна, вижда се целият град. Иска ми се да можеше да я видиш, Фатима. Иска ми се да можеше да погледнеш с очите на моето детство и да видиш великолепната гледка от хълма, на който се намира моят дом. 

Когато мисля за детството си, мисля за теб. Винаги мисля за теб. Неразривна част от него си. А може би си сърцевината му. Не зная. 

Животът е път към дома. Записал съм си го в тетрадката, която сега седи на бюрото пред мен, стара, изподраскана и ценна. Душата никога не престава да го търси. Своя дом. 

Боли ме, че на края на този път теб вече те няма. Сега повече от всякога искам да мога да поговоря с теб, когато сядам на верандата вечер, а Софи ми прави чай и вади от твоите бисквити. Сега, когато вече съм друг. Пораснал. 

Странно, когато човек остарее, често му се иска да поговори с детството си. Да го разпита. Да му разкаже. Да му каже: ето виждаш ли, стигнах.

***

Фатима. Моето детство. 

Няма да излъжа, ако кажа, че наистина така го чувствам, защото този момент, в който съм се вкопчил – срещата ми с нейните незабравими очи, – бе моментът, в който започна моят живот. 

Има някаква символика в начина, по който се случи нашата първа среща – очите на Фатима, цъфнали и зелени, съживиха онзи стар и непрогледен дънер, в който се криех тогава, както тя впоследствие съживи мен.

Искал съм да разкажа тази история. Неведнъж съм опитвал. През лятото, когато внуците ми гостуват, в онези безгрижни вечери, обгърнати от лекия повей, който охлажда спомена за деня и люлее тревите наоколо, като че се опитва да ги приспи. Тогава дървената ми веранда изглежда така уютна на мъждивата светлина от фенерите, а сумракът е плах, защото светът е кротнал, но все още не спи. Колко такива нощи поред съм се опитвал да разкажа тази история. На тях. Продължението на моя живот. 

Но нещо все ме спираше, някаква досадна неувереност – недоверие в собствените ми думи. Щях ли да успея да я разкажа правилно? 

Все ми се струва, че истинските преживявания – онези, които оставят вечна диря в теб – трудно се предават с думи. Също като опита и мъдростта. Затова всички онези летни вечери оставаха безмълвни. Както често се случва с историите, погребани в сърцата на онези, които ги помнят. 

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
С какво спите?