На 27 февруари 1902 г. в Салинас, Калифорния, се ражда един най-знаковите гласове на съвременната американска литература - Джон Стайнбек.
Писателят става носител на Нобелова награда за литература през 1962 г., като оставя гениални произведения, сред които най-силно изпъкват литературните класики "За мишките и хората", "Гроздовете на гнева", "Тортила Флет", "Улица Консервна", "Зимата на нашето недоволство" и "На изток от рая".
Именно с избран откъс от последния роман почитаме живота и творчеството на Стайнбек.
***
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме - тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: "Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?"
По време на Персийските войни Херодот разказва как Крез, най-богатият и най-обичаният цар на своето време, задал на Солон Атинянина един подвеждащ въпрос. И не би го задал, ако отговорът не го тревожеше. "Кой - попитал той - е най-щастливият човек на света?" Той, изглежда, е бил разяждан от съмнения и глад за самоувереност. Солон му разказал за троица щастливци във време оно. А Крез, както се и предполагало, не слушал - бил нетърпелив за себе си. И когато Солон не го споменал, Крез се видял принуден да попита: "А мен не ме ли смяташ за щастлив?“ Солон не се поколебал да отговори: „Как да ти кажа, когато още не си умрял!" Този отговор вероятно е преследвал Крез със своята злокобност в миговете, когато късметът го напуснал, богатството и царството му се стопили. И когато са го възкачили на високата клада, може би пак си го е припомнил и положително е съжалявал, че е задавал подобен въпрос.
И в наше време, умре ли човек, който е натрупал богатство, влияние, власт и е носел всички ония одежди, които будят завистта на останалите, след като живите оценят имуществото на починалия, неговата значимост, делата и спомените за него, отново се задава същият въпрос: с добро ли беше белязан животът му, или със зло? - което е равносилно в друга форма да зададеш въпроса на Крез. Завистта вече е забравена, останал е едничкият аршин: обичаха ли го хората, или го ненавиждаха? Като загуба ли преживяваме смъртта му, или тя ни е донесла известно облекчение?
Помня ясно смъртта на трима души. Единият беше най-богатият човек на столетието. Изпълзял до своето благосъстояние през душите и труповете на много хора, той бе прахосал дълги години, съсипвайки се да откупи обичта, с която бе злоупотребил, и през това време остави на света ценен принос, който може би далеч надхвърли причиненото при издигането му зло. Когато умря, пътувах по море. Вестта бе окачена на таблото за обяви - едва ли не всички я приеха със задоволство. Неколцина казаха: "Слава Богу, мръсникът умря!"
Другият, умен като Сатана, нямаше почти никакво усещане за човешкото достойнство, но изтънко познаваше всички страни на човешката слабост и лукавство. Той бе се възползвал от особените си познания, за да деформира хората и да ги купува, да подкупва, заплашва и прелъстява, додето накрая се оказа с доста голяма власт. Всяка своя постъпка обличаше в одеждите на порядъчността и аз съм се питал дали му е хрумвало някога, че никой подарък не е в състояние да ти върне обичта на човека, когото си лишил от личното му самоуважение. Продалият се не може да изпитва към онзи, който го е подкупил, нищо друго освен ненавист. Когато този човек се помина, нацията гръмна от славословия, но току под тях се ширна радостта, че е мъртъв.
Третият допусна може би редица грешки в постъпките си, ала целият му съзнателен живот бе посветен на мисията да вдъхва на хората мъжество, достойнство и добрина в едно време, когато те бяха бедни и наплашени и когато злите сили в света беснееха, за да оправдават страховете им. Малцина бяха ония, които не обичаха този мъж. Когато той умря, хората плачеха по улиците, а мислите им се вайкаха: "Какво ще правим сега? Как ще живеем по-нататък без него?"
С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт - смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.
