Медицински център New Life – Пловдив, дари две ин витро процедури с включени стимулации на двойки с репродуктивни проблеми. Кампанията "Пожелай си!" сбъдна най-съкровената мечта на Росица Банчева и Емилия Чаушева. Право на участие имаха двойките, които не само отговарят на предварително изложените условия, но и са написали писмо, в което искрено и емоционално да споделят своята история.
Писмото на Росица Банчева от Пловдив всъщност е написано от нейна близка приятелка – Десислава Грамова, която е разказала любовната история на двойката, достойна за роман. Писмото, определено като най-трогателното, бе избрано единодушно от членовете на журито на кампанията. Ето го и него:
Здравейте,
Казвам се Десислава, на 30 години, от Пловдив. Mайка съм на прекрасно момиченце, което на Коледа стана на седем месеца. Не, не съм сбъркала историята, всъщност това не е разказ за моето щастие, а за тях – Росица и Пенчо Банчеви.
Бях на 16 и летувах със семейството си, когато ги видях за пръв път. Тя сервираше закуска пред бунгалото им, а той я погледна с такава любов, че си помислих: "Eй, дали и аз ще срещна мъж, който да ме гледа така...". Годината беше беше 2001-а, а те –
24-годишни младоци. Запознали се, влюбили се, оженили се на 21...
Съдбата ни срещна много по-късно, но на същото място. Годината бе 2008-а, а аз вече 23-годишна с половинката си на море. Оказа се, че със семейството делим общо бунгало. Струваха ми се познати, но не си спомнях откъде... Цяла седмица гледах как нежно се обгрижват и се възхищавах на тихото разбиране и синхрона помежду им. Една вечер той ме заговори, като усмихнато попита: "Ти не си ли онова момиче, внучката на..., с който бяхме на море..." Ами, да! Как не се бях сетила, същата двойка, същото отношение – цели седем години по-късно...
Ваканцията свърши, но познанството ни остана и бързо се превърна в приятелство. Поне веднъж седмично бяхме на гости в нашите любезни приятели. Потапяхме се в уюта на дома им и естественото им гостоприемство, а отношенията между тях (онези, тихите - изказани само с поглед) бяха обект за пример - ето така трябва, казвахме си, и тогава изникваше нормалният въпрос. Добре де, а защо нямат дете?! Отговор не получихме, а и за такива неща не се пита... Оставаше ни само да предполагаме, че има някакъв проблем, за който се надявахме някога да споделят, ако не за друго - поне да им олекне. Той и тя мълчаха, а годините минаваха.
Гледахме и слушахме как се е родило бебе на техни приятели. После второ. Тя водеше на градина съседското момиченце, шиеше рокли, четеше й книжки. После се грижеше и за по-малкото братче... Той ги водеше на лекар и разходка... Чудех се защо и как Господ решава едни да имат по няколко деца, без да ги е грижа, а други да гледат чуждите... Но тогава бях на друга вълна...
С половинката ми решихме да се оженим и ги поканихме за кумове. Те приеха, а по-малко от година след това бракът ми приключи.
След време получих лоши новини при най-обикновен АГ преглед. Започнах лечение и бях съкрушена при мисълта, че избрах да съм сама и може да не стана майка... Обадих се на нея и по време на "кафе по женски" изплаках случващото се. И тогава, 12 години след първата ни среща, тя ми каза, че имат проблем. Историята се изливаше като поток от устните й. Събития, дати, операции, лечение... години на бездействие... години на надежда, интервенции, после... пораждащо се отчаяние... Дадох си сметка, че това семейство всъщност е в пъти по-силно и сплотено от представите ми.
Не вярвам в чудеса, аз съм практичен човек, но при мен то се случи и е с усмивката на баща си и моите очи! Въпреки недоброто ми състояние и всички скептични диагнози, 8 месеца след срещата ми с нея, аз забременях. И отново - понеже това не е моята житейска история, ще кажа само, че това е най-голямата радост в живота.
Смятам, че няма по-подходящи хора в моя малък свят, които да бъдат родители, от семейството, за което ви разказвам. И няма по-подходящ човек от мен да разкажа за тях.
Животът ми пое в друга посока, все по-рядко ги чувам и всеки път впрягам цялата си дипломатичност да се осведомя за хода на лечението й. Една неуспешна ин витро процедура, за сега. Но времето лети, аз съм на 30, тя на 38... А и парите все не стигат...
Обадих й се вчера. След дълъг разговор насочих темата и попитах как е. Тогава тя, почти отчаяно и обезверено, въздъхна, че в клиниката, в която се е лекувала, нещата не вървят. В момента отново чакат. Попитах за алтернативи, заговорихме се и тя ми сподели за вас. Искала да ви пише, но не намирала думи... Разбирам я. Тогава в съзнанието ми изникна момент от преди няколко месеца. Първата и единствена среща на дъщеричката ми с нея. Подадох й крехкото 40-дневно създание, а тя го пое с такъв страх, копнеж и майчина обич. Сърцето ми се свива при спомена за този момент и по-късно, когато я изпращах. Тогава почувствах нужда да й се извиня – че съм я поканила, че не съм съобразила. Тя се обърна към мен, в погледа й имаше благодарност (и много тъга), каза ми "Напротив, с тази среща ме разведри и ми напомни за какво живеем!”.
Нека тази история е моят подарък за тях. А може би е съдба, че всичко се случва така ненадейно... Вашата благородна благотворителна кампания се казва "Пожелай си!". Те желаят, повярвайте ми – желаят! Нека им помогнем да сбъднат мечтата си. Пиша на един дъх... Прочетете историята им, ако не сте сигурни, че те са вашите хора - прочетете я отново! Сътворете тяхното чудо!
Вярвам във Вас,
Десислава Грамова
П.С. Изпращам писмото, без да съм ги уведомила, че съм намерила време да Ви пиша. Ако изберете това семейство, ще им поднесете най-прекрасния подарък, ако ли не – моля, да запазите в конфиденциалност разказа и снимките, които ви изпращам... Възможно е и те да са Ви писали, ако са намерили сили да разкажат. Прочетох условията за участие, от които видях, че двойката отговаря на формалните медицински условия.
