Сега ще ви обясня кой съм аз и защо съм тук. Хитър съм като стар евреин от роман на Дикенс, промъкващ се из влажните и мрачни пасажи в мъртъв град. Затова ще ви разказвам полуразбираемо, с притчи и полутонове, за да не ме зърнете наистина – гол и беззащитен. Ще ви опиша себе си, но тъкмо когато ви се струва, че ме държите в ръце – аз ще съм вече изчезнал и ще чувате само нахалния ми смях, кънтящ в мъглата. Иззад ъгъла. Шегувам се.
Просто и аз не познавам себе си достатъчно, за да се опиша наистина сериозно. Мога само да нахвърлям щрихи, за да си създадете вие сами един по-завършен портрет. Но всъщност – не става ли винаги така? Ние виждаме щрихи; после голямата ни способност за синтез, за създаване на цялостни образи, създава образа. Казано най-вулгарно: видели сме само брадата на Бог и част от сандалите му, а вече сме си изградили един доста цялостен образ за него.
Чакайте сега: ще хвърлям щрихи.
Аз съм момченце, което рисува хубаво, изящно, шарено и самовлюбено. Кръглото лице на момченцето има склонност да се изчервява, кръглите му бузи аленеят от смущение. То е пълно със сладки и неприлични мисли и желания. Това момченце може да бъде наречено Детска Суета. Но това не е име на момченце! - ще извикате. А кой ви каза, по дяволите, че става въпрос за момченце? – ще се изсмея аз...
Аз ли? – значи съм ви излъгал. Това момченце може и да не е момченце... Погледнете го добре! Не виждате ли и момичешки черти в сладкото му, нежно лице. Това високо и изпъкнало чело? Мъха по страните? А не виждате ли и друго? Черти на тежък и мрачен старец? Не ги ли виждате?
Не виждате ли, че то ви се усмихва и поруменява напълно преднамерено, а всъщност под тая руменина стои един свиреп и суров възрастен мъж, готов на доста много неща. Кондотиерът на Леонардо да Винчи. Погледнете профила на тоя мъж с гърбав нос и ще ви облъхне трепетен ужас. Защото ще усетите, че именно неговите черти прозират под меката пухкавост на момченцето.
Но и под неговите черти прозират други черти. От друг портрет. Чертите на стария Леонардо. Който е хермафродит – съвършен човек без пол – творение на съвършената любов на Хермес и Афродита. Мъдър като хладна вода. Но и изпод неговия образ прозират други черти. Кои? Пак чертите на момченцето. Хм. Не пиша ли прекалено сложно? Не. Който обича постна каша – нека обикаля биомагазините.
Искам да кажа следното. Който иска да изкара себе си или друг човек прекалено прост за описване – прави престъпление срещу труда на Създателя. Нищо просто няма в човека.
Но който се ползва от сложността, за да обърква, засенчва и за да създава мътилка, той прави също престъпление срещу труда на Създателя. Искам да кажа: всичко е извънредно сложно.
И в същото време е извънредно ясно. Гледайки в себе си или в друг човек - ние сме застанали на ръба на бездна, от който се вижда дъното – на един милиард километра надолу. И се вижда Всичко. Който има очи, го вижда.
Голяма радост за мен е да стоя на ръба на тая бездна, която аз за улеснение наричам Аз. Щастието на себепознаването изпитвам тук - на ръба.
Хм. Не пиша ли прекалено помпозно? Не. Който иска леки развлечения – нека отиде в някоя болница. Там хората говорят за смисъла на живота като за чорапите си.
Хвърлям още щрихи. Аз съм възрастен човек, мъж със среден ръст, черна брада и жилави ръце. Аз съм бивш алкохолик, писател, мрачен веселяк и трудноразбираем палячо, който е загубил чувствата си, защото е издигнал паметник на волята си.
Но под тоя образ отново прозира образът на момченцето. То слуша Моцарт с почуда и Бетовен с възторг. Плачливо момченце е то, но плачливо предимно от възторг и състрадание. Понякога това момченце изпитва състрадание и към възрастния мъж с жилавите ръце и черната брада – той не е щастлив често. И момченцето плаче за него.
Щастие е за мен да стоя на ръба на тая бездна, която наричам Аз. Всичко се вижда в нея, защото въздухът е чист. Пазете въздуха чист – това е моят съвет.
А сега да отговоря и на другия въпрос. Защо съм тук?
Защото искам да се повеселя. Докогато може.
