Съществува ли действително справедливостта?
Нашумялата американска писателка Джоди Пико повдига общочовешки въпроси за омразата, предразсъдъците, страховете и надеждата на страниците на своя роман „Малки големи неща” (ИК „Сиела”). Чернокожата й героиня Рут Джеферсън ни провокира да се замислим илюзия ли е справедливостта, могат ли различни етнически групи да живеят заедно, или винаги ще има взаимна омраза, подозрения и невидими стени.
Едно от наистина големите заглавия, предизвикали широк интерес и признати от публика и критика в световен мащаб през последните години – „Малки големи неща” на титулуваната американска съвременна писателка Джоди Пико – излиза на български език. Продуцентът на „Ла Ла Ленд“ Марк Плат в момента подготвя филмова екранизация по романа, като в двете главни роли ще влязат Джулия Робъртс и Виола Дейвис.
Сюжетът накратко: Рут Джеферсън е сред най-добрите акушерки в местната болница с над 20-годишен опит, а родилките, които попаднат в нейната смяна се радват на специалното й отношение и компетентната й преценка във всяка ситуация. Репутацията й обаче не е достатъчна, за да накара младото семейство Бауер да й позволи да се грижи за новороденото им. Защото Рут е чернокожа, а семейство Бауер са бивши скинари и агресивни расисти, които не желаят чернокожа сестра да е в близост до детето им. Ръководството в болницата се съгласява с техните искания и отстранява Рут от случая, но нещо ужасно е напът да се случи. Малко след отстраняването на Рут бебето на семейство Бауер умира след рутинна операция, а опитната сестра е била забелязана сама с него в стаята преди смъртта му.
Способни ли са различни етнически групи да живеят заедно, или винаги ще има взаимна омраза, премълчани подозрения и невидими прегради? Може ли човек да бъде наистина безпристрастен? Илюзия ли е справедливостта и има ли лек за разделението и омразата?
„Малки големи неща“ е роман за омразата и предразсъдъците, за избора, страха и надеждата, на чиито страници Джоди Пико със съчувствие и хуманност, с дълбок психологизъм и голяма смелост търси отговорите на тези въпроси. Това е една история, която за пореден път осветява грозните пукнатини във фасадата на нашата илюзия, че живеем в справедлив свят.
Джоди Пико (1966) е световноизвестна писателка с над 20 романа, сред които и познатите на българския читател „Десетият кръг”, „Споделен живот” и „Домашни правила”. „Малки големи неща” излиза през 2016 г. и още с дебюта си оглавява класацията за най-продавани книги на New York Times. Пико е в топ 10 на най-влиятелните живи възпитаници на Принстънския университет, а през март 2019 година бе обявено, че ще получи Sarah Josepha Hale Award на специална церемония през септември в Операта в Нюпорт, САЩ. Престижното отличие се дава ежегодно в Нова Англия от 1956 г. насам за специален принос в сферата на литературата и носи името на известната американска писателка, която дава началото на традицията Денят на благодарността да се празнува в последния четвъртък на ноември.
За „Малки големи неща” в The Washington Post отбелязват: „Най-важният роман, който Джоди Пико някога е писала.” На български език романът излиза в превод на Анна Карабинска-Ганева. Оформлението на корицата е на Фиделия Косева.
Следва откъс от романа.
Откъс от „Малки големи неща”, Джоди Пико
Няколко от съученичките ми ме канеха в домовете си – момичета, които казваха неща като: „Ти не говориш като чернокожа!“ или „Аз не мисля за теб по този начин!“. Разбира се, никое от тези момичета не ми дойде на гости в Харлем. Винаги имаше съвпадение с уроците по балет, семейни задължения, твърде много домашни. Понякога си представях как минават покрай магазинчето за осребряване на чекове на ъгъла на нашата улица с техните блестящи руси коси и лъскави зъбни протези. Все едно да си представиш полярна мечка в тропиците. Но никога не си позволих да мисля достатъчно дълго за това, за да се запитам, дали съученичките ми в Долтън не ме виждат по същия начин.
Когато ме приеха в Корнел, а много от момичетата в моето училище не успяха да влязат никъде, нямаше как да не чуя подмятанията: „Защото е чернокожа“. Нямаше значение, че дипломата ми беше висока, че имах много добри резултати на изпитите. Нямаше значение, че нямахме достатъчно пари за Корнел и затова щях да приема пълната стипендия в държавния университет в Платсбург. „Момичето ми – каза ми мама, – не е лесно едно черно момиче да има мечти.“ Тя ми стискаше ръката и казваше: „Ще постигнеш всички хубави неща, които си пожелаеш, и не защото си ги измолила или заради цвета на кожата ти, а защото ги заслужаваш“.
Знам, че нямаше да стана неонатална сестра, ако майка ми не беше работила толкова здраво, за да ми осигури доброто образование. Знам също, че много отрано бях решила, че когато му дойде времето, ще направя всичко възможно моето дете да не се сблъсква с проблемите, с които се сблъсквах аз. Затова, когато Едисън стана на две, с мъжа ми взехме решение да се преместим в бял квартал с по-добри училища, независимо че щяхме да бъдем почти единственото чернокожо семейство в района. Напуснахме апартамента край железопътната линия в Ню Хейвън и след като доста предложения просто „изчезваха“, щом брокерът виждаше как изглеждаме, най-после намерихме едно миниатюрно жилище в по-заможния квартал Ийст Енд. Записах там Едисън в предучилищна група, за да започне едновременно с другите деца на неговата възраст, и никой да не го възприема като пришълец. За да бъде един от тях от самото начало. Когато искаше другарчетата му да дойдат у нас на гости с преспиване, никой родител не можеше да каже, че районът е твърде опасен за техните деца. Все пак живеехме в техния квартал.
И това проработи. Наистина проработи и още как. В началото трябваше да му проправям пътя – да накарам учителите му да забележат неговата интелигентност, а не само цвета на кожата му – вследствие на което сега Едисън е сред първите трима във випуска. Носител е на Националния медал за заслуги. Ще учи в университет и ще постигне всичко, което поиска.
Посветих живота си на това.
Когато се прибирам вкъщи, Едисън си пише домашното на кухненската маса. „Здравей, бебчо – му казвам аз и се навеждам да го целуна по главата.“ Сега мога да го направя само когато е седнал. Още си спомням момента, в който осъзнах, че е по-висок от мен; колко странно беше да протягам ръка нагоре, вместо надолу, да осъзная, че този, когото бях подкрепяла цял живот, сега беше в състояние да подкрепя мен.
Той не поглежда нагоре.
– Как беше работата?
Лепвам си една усмивка.
– Нали знаеш. Все същото.
Събличам палтото си, взимам сакото на Едисън от облегалката на дивана, където го е метнал, и го закачвам в килера.
– Не съм чистачка в този дом...
– Тогава недей да го местиш! – избухва Едисън. – Защо трябва да съм виновен за всичко? – Той скача от масата толкова бързо, че почти събаря стола. Изоставя лаптопа и отворената тетрадка и изскача от кухнята.
Това не е синът ми. Моето момче качва торбите с продукти на мис Ласки на третия етаж, без дори да го молят. Моето момче винаги отваря вратите на дамите, винаги казва „благодаря“ и „моля“, още пази в чекмеджето си всяка картичка, която съм му надписала за рождения ден.
Понякога някоя нова майка се обръща към мен с пищящо бебе в ръцете и ме пита, как да разбере от какво има нужда детето ѝ. В много отношения да имаш тийнейджър не е много по-различно от това, да имаш новородено. Научаваш се да разчиташ реакциите им, защото те са неспособни да кажат какво точно им причинява болка.
Затова макар че единственото нещо, което искам да направя, е да отида в неговата стая, да го хвана и здраво да го раздрусам, както правех когато беше малък, си поемам дълбоко дъх и отивам в кухнята. Едисън ми е оставил вечеря – чиния, завита с фолио. Той може да готви само три неща: макарони със сирене, пържени яйца и сандвич с кайма. В останалото време си претопля каквото съм му сготвила в свободния си ден. Тази вечер имаме енчилада, но Едисън е сготвил и малко грах, защото преди много години съм го научила, че едно блюдо не е истинска вечеря, ако храната в него няма поне три цвята.
Сипвам си чаша вино от бутилката, която Мари ми подари за Коледа. Малко е кисело, но се насилвам да го пия, докато усетя, че възлите в раменете ми се отпускат, докато мога да затворя очи и да не виждам лицето на Търк Бауер пред себе си.
Минават десет минути и почуквам лекичко на вратата на Едисън. Откакто навърши тринайсет, стаята стана негова. Аз спя на разтегателния диван в хола. Натискам дръжката и го намирам в леглото, мушнал ръце под главата си. Толкова прилича на баща си в този момент с опъната тениска и вирната брадичка. Имам чувството, че съм се върнала назад във времето.
Присядам до него на леглото.
– Ще си поговорим ли, или ще се правим, че няма нищо? – питам го аз.
Устните на Едисън се изкривяват.
– Всъщност имам ли избор?
– Нямаш – казвам с лека усмивка. – За теста по математика ли става дума?
Той се мръщи.
– За контролното ли? Никак не беше трудно, изкарах 96 точки. Не, просто днес се спречкахме с Брайс.
Брайс е най-добрият приятел на Едисън още от седми клас. Майка му е съдийка по семейни дела, а баща му е професор по антични култури в Йейл. В хола им има стъклена витрина като тези в музеите, където се пази автентична древногръцка урна. Едисън беше ходил с тях на семейни почивки в Гщаад и на Санторини.
Като че ли ми олеква, когато поемам товара от плещите на Едисън и потъвам в неговите проблеми. Точно затова така се разстроих от случката в болницата: защото винаги аз съм човекът, който решава проблемите, който намира изход. Така ме знаят всички. Аз не създавам проблеми. Аз никога не създавам проблеми.
– Сигурна съм, че ще се оправите – казвам на Едисън и го потупвам по ръката, – та вие сте като братя.
