Книгата на Олга Громова "Захарното дете" представлява записания от нея разказ на Стела Нудолская, чието детство е преминало в края на 30-те и началото на 40-те години в Съветския съюз. Този много личен разказ, от който ти се свива сърцето, е за петгодишната Еля, расла щастливо в любящо семейство и изведнъж озовала се в страшен, неразбираем за нея свят. "Захарното дете" е най-вече роман за възпитанието, история за обичта. От него разбираш що е достойнство и какво значи свобода. Най-точно за свободата говори майката на Еля: "Робството е състояние на душата. Не е възможно да направят роб един свободен човек." Книгата има издания в  Белгия, Франция и Германия. 

Авторката на романа Олга Громова гостува на 10 септември в Младежкия театър "Николай Бинев", от 19 до 22 часа. Там тя ще разкаже за срещата с необикновената героиня на своя роман, за една неразказана в книгата история, за необикновената и страшна история на Русия през 30-те и за това какво е да си дете на "враг народа". Събитието ще бъде с участието на режисьора Йордан Славейков и актрисата Ангелина Славова.

Преводач на книгата е Здравка Петрова. С нейното име се свързва майсторският превод на знакови произведения на руската литература.: от Лермонтов и Толстой до Василий Гросман и Мария Степанова. Издателите от издателство "Точица" й задават няколко не само заради преведените думи, но и заради нейния избор, благодарение на който книгата е факт. 

В „Цветята на малката Ида” на Андерсен има един смешен герой, който винаги се възмущава и вика „Как може да се разказват такива неща на деца!” Какво би казал той за тази книга – и прав ли ще бъде?

- Ами там малката Ида винаги и на всичко отговаря: „Ах, колко е весело това!” Детството е вълшебство. И макар че възрастният читател може да разбере тази повест като история за лишения, страдания и болка, детето Еля е възпитавано така, че само намира тези лишения и страдания странни, несъвместими с пъстротата, любопитното на заобикалящия го живот. Веднъж момиченцето се сблъсква и с нечовешка жестокост, но дори това не успява да прекърши неговия открит поглед към света, буди у него не страх или омраза, а неразбиране – как човек, мъж може да постъпи така с дете?
А и изобщо страшните подробности на времето в тази повест са предадени като скоропоговорка, в нея има много повече оптимизъм и живот. Еля и майка й срещат много повече чудесни хора, които дори в плачевната си ситуация споделят и последния си къшей. Така че въпреки всичко Еля има детство, приятели и моменти на щастие, които се запомнят за цял живот.
Не, не е прав съветникът. Когато съумееш да говориш за прости неща, важни повече за детето, отколкото за възрастния, ти печелиш сърцето му.

Коя е любимата Ви сцена от книгата?

- „Захарното дете” е най-богата на сцени на доброта, на описания на добри хора. Украинци, киргизи, евреи, германци. Сцените, които ме трогнаха до сълзи, са много. Не знам и коя от тях да избера.
Но ето, сещам се за една.
Майката е сериозно болна, момиченцето е принудено да търси помощ, докретва до първото село.
„– А при нас защо дойде?
– Дойдох в селото, при хората. Мама казва: нали хората трябва да си помагат… А в селото не се виждат къщи, само глинени огради. А вашата къща се вижда и е красива, та ето… дойдох да ви помоля за помощ…”

Цялото интервю със Здравка Петрова може да прочетете ТУК.