Най-известната и най-обичаната творба на Аркадий и Борис Стругацки - „Пикник край пътя” - вдъхновила известния кино режисьор Андрей Тарковски за гениалната екранизация „Сталкер”, излиза в ново издание на български език и с допълнена версия на класическия превод на Милан Асадуров.
Научно-фантастичната класика, отказвана за публикуване в продължение на няколко години и в последствие цензурирана от московското издателство „Млада гвардия“, въвлича читателя в една мрачна и пророческата алегория на Съветския съюз и разкрива човешката душа в цялата ѝ ужасяваща прелест.
Редрик Шухарт е сталкер. Един от малцината, достатъчно смели, за да пристъпят в границите на Зоната – място, криещо аномалии, артефакти и тайни. Останка от посещение на космически пришълци, която може да се открие само на шест различни места на Земята се повяват зоните.
Зоната има притегателна сила за сталкерите, обещава „зеленички” и по-добър живот. Зоната дарява, убива, измъчва, изкушава и променя човека. Оставя дълбоки белези в душата.
Докоснете се до нея през шедьовъра „Пикник край пътя” – една от знаковите творби на времето си, дали начало на социалната научна фантастика такава, каквато я познаваме днес.
През 2016 г. американският ТВ канал WGN America обяви, че предстои телевизионна екранизация на прочутата повест. В последствие продукцията се поема от AMC, който стои и зад хитовия „Walking Dead”.
Авторите на „Пикник край пътя” - Борис и Аркадий Стругацки - са руски писатели-фантасти и сценаристи, като сред най-известните им произведения са „Трудно е да бъдеш бог”, „Хищните вещи на века”, „Понеделник започва в събота”, „Обитаемият остров”, „Милиард години до свършека на света” и „Бръмбар в мравуняка”.
Предлагаме ви да прочетете откъс от "Пикник край пътя" от Борис и Аркадий Стругацки, издадена от "Сиела":
***
Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави.
Робърт Пен Уорън
Из интервюто, което специалният кореспондент
на хармънтското радио взе от доктор Валентин Пилман по случай удостояването му с Нобелова награда
за физика за 19... година.
– Доктор Пилман, трябва ли да смятаме, че вашето първо сериозно откритие е така нареченият Радиант на Пилман?
– Мисля, че не. Радиантът на Пилман не е първото, нито пък е сериозно откритие, ако изобщо е откритие. И изобщо не е мое.
– Сигурно се шегувате, докторе. Радиантът на Пилман е понятие, което знае всеки ученик.
– Не се учудвам. Той беше открит за пръв път именно от ученик. За съжаление, не помня името му. Погледнете в „История на Посещението“ от Стетсън – там всичко е разказано подробно. Пръв откри радианта ученик, пръв публикува координатите студент, а кой знае защо, го нарекоха на мое име.
– Да, с откритията понякога стават странни неща. Доктор Пилман, не бихте ли обяснили на нашите слушатели...
– Слушайте, земляк. Радиантът на Пилман е съвсем просто нещо. Представете си, че сте завъртели голям глобус и сте почнали да гърмите по него с револвер. Дупките в глобуса ще лежат на някаква равномерна крива линия. Цялата същност на това, което вие наричате мое първо откритие, се състои в един прост факт: всичките шест Зони на Посещението са разположени по повърхността на нашата планета така, сякаш някой е стрелял по Земята шест пъти с пистолет, поставен някъде на линията Земя-Денеб. Денеб е алфа от съзвездието Лебед, а точката на небесния свод, откъдето, така да се каже, са стреляли, се нарича Радиант на Пилман.
– Благодаря ви, докторе. Драги хармънтци! Най-сетне ни обясниха на разбираем език какво е това Радиант на Пилман! Впрочем, онзи ден се навършиха точно тринайсет години от деня на Посещението. Доктор Пилман, може би ще кажете няколко думи на своите съграждани по този повод?
– Какво точно ви интересува? Имайте предвид, че тогава не бях в Хармънт...
– Тъкмо ще бъде интересно да научим какво сте си помислили, когато вашият роден град се оказа обект на нашествие на свръхцивилизация от друга планета...
– Честно казано, веднага реших, че това е журналистическа измислица. Трудно беше да си представя, че в нашия стар, малък Хармънт може да се случи такова нещо. В Гоби или Нюфаундленд – иди-дойди, но в Хармънт!
– Обаче в края на краищата ви се наложи да повярвате.
– В края на краищата – да.
– И какво?
– Изведнъж ми хрумна, че Хармънт и останалите пет Зони на Посещението... всъщност сгреших, тогава бяха известни само четири... че всичките те лежат на много гладка крива линия. Изчислих координатите и ги изпратих на „Нейчър“.
– И никак не ви развълнува съдбата на родния ви град?
– Вижте, по онова време вече вярвах в Посещението, ала така и не можех да се насиля да повярвам на паническите кореспонденции за горящи квартали, за чудовища, дето излапват само старците и децата, и за кръвопролитни боеве между неуязвимите пришълци и във висша степен уязвимите, но неизменно доблестни кралски танкови части.
– Прав сте. Спомням си, хората от нашия бранш тогава забъркаха голяма каша... Но да се върнем към науката. Откриването на Радианта на Пилман беше вашият първи, но вероятно не и последен принос към нашите знания за Посещението?
– Първи и последен.
– Но без съмнение вие през цялото време внимателно сте следили развитието на международните изследвания в Зоните на Посещението...
– Да... От време на време прелиствам „Известията“.
– Имате предвид „Известията на Международния институт за извънземни култури“?
– Да.
– И кое според вас е най-важното откритие през тези тринайсет години?
– Самият факт, че имаше Посещение.
– Извинете?
– Самият факт, че имаше Посещение, е най-важното откритие не само през изминалите тринайсет години, но и в цялата история на човечеството. Не е толкова важно кои бяха тия пришълци, откъде дойдоха, защо дойдоха, защо останаха толкова малко време и къде се дянаха после. Важното е друго. Сега човечеството твърдо знае: то не е самò във Вселената. Страхувам се, че на Института за извънземни култури никога вече няма да му се случи да направи по-фундаментално откритие.
– Това е страшно интересно, доктор Пилман, но аз всъщност имах предвид открития от технологичен характер. Открития, които нашата земна наука и техника биха могли да използват. Нали редица много видни учени предполагат, че находките в Зоните на Посещението могат да изменят цялото ни историческо развитие.
– Аз не спадам към привържениците на това мнение. А що се отнася до конкретните находки, не съм специалист.
– Но все пак вече две години вие сте консултант към Комисията на ООН по проблемите на Посещението...
– Да. Ала нямам никакво отношение към изучаването на извънземните култури. В КОПРОПО аз и моите колеги представляваме международната научна общественост, когато стане дума за контрола по изпълнението на решението на ООН за интернационализацията на Зоните на Посещението. Грубо казано, ние следим с чуждопланетните чудеса да се разпорежда само Международният институт.
– А нима към тези чудеса посяга и някой друг?
– Да.
– Може би имате предвид сталкерите?
– Не зная кои са те.
– Така у нас, в Хармънт, наричат дръзките момчета, които на своя глава проникват в Зоната и измъкват оттам всичко, което успеят да намерят. Това е станало вече истинска нова професия.
– Разбирам. Не, това е извън нашата компетенция.
– То се знае! С тях се занимава полицията. Но би било интересно да научим с какво по-точно се занимавате вие, доктор Пилман.
– Материали от Зоните на Посещението постоянно попадат в ръцете на безотговорни лица и организации. Ние се занимаваме с резултатите от тези действия.
– А не можете ли да бъдете по-конкретен, докторе?
– Я по-добре да си поговорим за изкуството. Вашите слушатели не се ли интересуват от моето мнение за несравнимата Гуади Мюлер?
– О, разбира се! Но преди това бих искал да довършим разговора за науката. На вас като учен не ви ли се иска лично да се заемете с извънземните чудеса?
– Как да ви кажа... Възможно е.
– Значи можем да се надяваме, че един прекрасен ден хармънтците ще видят своя знаменит съгражданин по улиците на родния град.
– Не е изключено.
1. Редрик Шухарт, 23-годишен, лаборант
в хармънтския филиал на Международния институт за извънземни култури
Стоим предния ден двамата с него в хранилището, вечер е, остава само да хвърлим комбинезоните и може да мръднем до Ърнест да си наквасим гърлата. Аз стоя просто така, подпирам стената – свърших си работата и вече съм приготвил цигарата. Страшно ми се пуши – два часа не съм пушил, а той още се занимава със своето имане; един сейф натъпка, заключи го и му лепна печата, сега тъпче друг – взема „празнотии“ от транспортьора, оглежда всяка от всички страни (а между другото една тежи шест кила и половина) и с пъшкане старателно я настанява на рафта.
Колко време се блъска той с тези „празнотии“ и ако питате мене – без никаква полза за човечеството. На негово място отдавна да съм плюл и да съм се захванал с нещо друго за същите пари. Но пък, като си помисли човек, „празнотиите“ наистина са тайнствена и една такава мътна работа. Колко от тях са минали през ръцете ми, ама колчем ги видя, пак им се чудя. В тях има всичко на всичко два медни диска колкото чаена чинийка, дебели към пет милиметра, и разстояние между дисковете – четиристотин милиметра, и освен това разстояние между тях няма нищо друго. Сиреч съвсем нищо, празно. Можеш да си напъхаш там ръката, може и главата, ако съвсем си се побъркал; празно и толкоз – само въздух. Но все пак между тях има нещо, несъмнено сила някаква, доколкото разбирам. Нещо ги свързва. Все едно някой е взел стъклена тръба, запушил я е от двете страни с медни дискове и после тръбата е пропаднала някъде, ама толкова ловко е изфирясала, че дисковете си стоят на мястото, все едно че тръбата си е още там. Можеш да поставиш такава „празнотия“ на някоя лавица – а тя е тежка, мръсницата, шест кила и половина тежи, между другото – та поставяш я, значи, на лавицата и бутнеш горния диск, а тя пада, да речем, като консервна кутия с портокалов сок, на която виждаш само капака и дъното. И дисковете не мърдат, сякаш са две колела на една ос, а тази ос даже ти се мержелее, макар че всъщност няма никаква ос, а всичко е зрителна измама...
Не, момчета, мъчно е да опишеш това нещо, ако някой не го е виждал, наистина е много просто наглед, особено когато се вгледаш и накрая повярваш на очите си. Това е все едно да описваш на някого бутилка или, не дай си боже, чаша: само пръстите си мърдаш и псуваш от пълно безсилие. Карай, ще смятаме, че всичко сте разбрали, а ако някой не е разбрал, вземете институтските „Известия“ – там във всеки том има статия за тези „празнотии“ с илюстрации...
Изобщо Кирил се блъска с тия „празнотии“ вече кажи-речи цяла година. Той има четири парчета. Бяха три, но онзи ден му докараха още една. Лешояда Барбридж я намери в „Дома без покрив“, патрулът го спипа, „празнотията“ я предадоха на нас, а него го тикнаха в ареста. И какво от това? Където са три, там са и четири. И сто да са, все тая! Всички са еднакви и никога никой няма да ги проумее. Ама Кирил не спира да опитва. Наумил си е, че те са някакви капани – хидромагнитни ли, жиромагнитни ли, абе, някакви магнитни – висша физика. Ама от таз’ работа хабер си нямам. И както се полага, според тая негова хипотеза ги подлага на разни въздействия. При температурно, например, ги нагрява до побъркване. В електропещ. А при химическото, да речем, ги залива с киселини и ги душѝ с разни газове под налягане. Освен това се опитва да ги мачка на преси, пуска им токове. Какво ли не опитва, но все още нищо не е постигнал. Само дето вече съвсем каталяса. Изобщо е голям майтап тоя Кирил. От много време имам вземане-даване с тия учени. Когато нещо не им се получава, те стават сприхави, груби, започват да се заяждат, крещят ти и ти идва да им треснеш един по мутрата. Кирил не е такъв. Той просто посърва, от очите му започва да струи тъга, като на болна кучка са, даже сълзят; каквото и да му говориш – не те разбира; броди из лабораторията, блъска се в мебелите, каквото му попадне в ръцете, го лапа, докопа молив – и, хоп, в устата, докопа пластилин – в устата. Лапа и дъвче. И жално пита: „Защо – казва – според теб е обратнопропорционално? Не може да бъде – казва – обратно. Трябва да е право...“.
Стоим, значи, двамата с него в хранилището, гледам го какъв е станал, как му горят очите и донемайкъде ми дожалява за него. И тогава се реших. Тоест дори не се реших сам, а сякаш някой ме дръпна за езика да говоря.
– Слушай – казвам, – Кириле...
А той тъкмо седи и държи в ръце последната „празнотия“ с такъв вид, сякаш се е пъхнал в нея.
– Слушай – викам му, – Кириле. А ако имаш същата такава „празнотия“, ама пълна, какво ще кажеш?
– Пълна „празнотия“? – повтаря той въпроса ми и повдига вежди, като че ли заприказвах на патагонски.
– Да – казвам. – Този твой хидромагнитен уловител, как беше... „обект седемдесет и седем бе“. Само че с някаква дрисня вътре, синкава.
Виждам, започна да вдява. Повдигна очи към мен, примижа и в тях се появи проблясък на разум, както той самият обича да казва.
– Чакай – вика той. – Ето такова нещо, само че пълно?
– Да.
– Къде е?
Кирил се излекува. Вирна си опашката.
– Хайде – казвам, – ела да запалим по една.
Той чевръсто пъхна „празнотията“ в сейфа, тръшна вратата, заключи я на три и половина оборота и се върнахме с него пак в лабораторията. Честно казано, вече взех да съжалявам, че си отворих устата. За празна „празнотия“ Ърнест дава четиристотин кинта в брой, а за пълна бих изсмукал всичката му мръсна кръвчица на гълъбчето, ама ако щете вярвайте, изобщо не си помислих за това, защото Кирил просто живна, отново стана като струна, целият звънти и по стълбите прескача по четири стъпала, не дава на човек да запали цигара. Общо взето, всичко му разказах – и каква е тя, и къде се намира, и как най-лесно може да се добере човек до нея. Той веднага извади картата, намери гаража, тикна си пръста в него и ме погледна – ясна работа, веднага разбра всичко за мене, пък и какво ли имаше тук да не се разбира...
– Ех, ти! – казва той, а се усмихва. – Е, какво, трябва да отидем. Хайде, още утре сутринта. В девет часа ще поръчам пропуск и „галош“, а в десет ще тръгнем. Хайде, а?
– Добре – викам. – А кой ще бъде третият?
– За какво ни е трети?
– А, не – казвам. – Това не ти е пикник с гаджета. Ами ако се случи нещо с тебе? Зона е. Трябва да има ред.
Той леко се усмихна и повдигна рамене.
– Както искаш. Ти по-добре знаеш.
Има си хас да не знам. Разбира се, той великодушно се стараеше заради мен: третият е излишен, ще прескочим двамата и всичко ще бъде скрито-покрито, никой няма да се досети какъв си. Да. Само че аз знам, тези от института не ходят в Зоната по двама. Те си имат такъв ред: двама вършат работата, а третият гледа и когато после го питат, разказва.
– Лично аз бих взел Остин – казва Кирил. – Но ти сигурно няма да го искаш. Или може?
– Не, викам. Само не Остин. Остин друг път ще го вземеш.
Остин не е лошо момче, смелостта и страхът му са по мярка, но според мен той вече е отписан. Невъзможно е да обясня това на Кирил, но знам: въобрази ли си човек, че познава Зоната и всичко разбира, скоро го заравят. И нямам нищо против. Само че без мен...
– Е, добре – вика Кирил. – А Тендър?
Тендър е вторият му лаборант. Сносен човек, спокоен.
– Старичък е – казвам. – И деца има...
– Нищо. Той вече е влизал в Зоната.
– Добре – викам. – Тендър да бъде.
Той остана да изучава картата, а аз хукнах право в „Борж“, защото бях страшно гладен и гърлото ми беше пресъхнало.
