Авторите на бестселъра „Тайният език на бебетата” се завръщат с нова книга на български! В „Тайният език на малките деца” (ИК „Сиела”) Трейси Хог – жената, която помогна на Синди Крофърд и Джоди Фостър да отгледат бебета си, и журналистката Мелинда Блау продължават темата за намаляването на стреса при младите родители. Този път в центъра са децата на възраст между 1 и 3 години и вълненията около грижите за тях.
Известната с прякора Говорещата с бебета Трейси Хог (1960–2004) е доказан майстор в укротяването и комуникацията с всякакъв „тип” бебета – от ангелско бебе, през бебе като по учебник, до чувствително, енергично и сърдито бебе, както самата тя ги класифицира за улеснение на родителите в бестселъра „Тайният език на бебета”. Сега Хог, заедно със своята съавторка – журналистката Мелинда Блау, дават полезни съвети как да учим детето си на самоконтрол, да му помогнем да си изгради навици, които ще го направят по-спокойно и по-уверено, да се справяме с липсата на сън, с тревожността при раздяла и с други проблеми, свързани с недостига на време при младите родители.
В „Тайният език на малките деца” Трейси Хог и Мелинда Блау разглеждат възрастта, която бележи ясно края на бебешкия период, предлагайки решения на редица ситуации, които притесняват родителите „в може би най-изнурителните и вдъхващи страх етапи на родителството”. На страниците на „Тайният език на малките деца” ще намерите отговори на редица важни въпроси като защо говореното е основа на доброто родителство, кои са четирите фактора, допринасящи за създаване и засилване на връзката родител–дете (т.нар. метод HELP) , защо е важно да се гледа на детето като на личност и да се отнасяме към него с уважение, как то да бъде насърчавано да бъде независимо, без да бъде пришпорвано, как родителите да се настройват към (не)вербалния език на малчугана си, и др.
Сред основните теми в изданието са още как да помагаме на детето да управлява емоциите си, как да го улесним да изгради навика да казва кога му се ходи до тоалетната, как да поддържаме диалог с него по специалния метод на Трейси Хог TLC, и др.
След като емигрира в САЩ в началото 90-те, британката Трейси Хог допринася в отглеждането на хиляди американски бебета с дългогодишния си опит като медицински работник, родител и човек, занимавал се професионално повече от две десетилетия с деца. През 1995 г. основава т.нар. Baby Technique, за да консултира родители индивидуално, организирайки групови курсове, където преподава до сетния си час. Книгите й са настолни за млади родители и се продават в огромни тиражи не само в САЩ, но и по света.
„Тайният език на малките деца” е в превод от английски език на Красимира Матева. Корицата е на Живко Петров.
Откъс от „Тайният език на малките деца”, Трейси Хог и Мелинда Блау
Съвсем скоро бях на парти за рождения ден на две едногодишни деца – Каси и Ейми, родени в един ден. Каси се поклащаше доста ефективно на крачетата си, докато Ейми с мъка успяваше да се изправи. Ейми обаче вече можеше да назовава доста предмети и викаше кучето си по име. И не по-малко важно, знаеше, че носещото се с грохот по улицата превозно средство бе „камон“ (камион), също като играчката й „камон“ вкъщи. Гледайки Ейми, майката на Каси ме попита: „Каси защо още не говори?“. Тя нямаше как да знае, че само минута преди това майката на Ейми също се бе обърнала с въпрос към мен: „Защо Ейми не ходи?“. Обясних на всяка от жените, че когато едно дете избързва във физическото си развитие, често изостава малко в езиковото и обратно.
Сравненията са само част от проблема, който започва от първите месеци на живота. Родителите гледат на нормалните етапи в развитието като на постижения на детето си: „Гледай, той си държи главата“, „О, вече може да се обръща“, „Научи се да сяда“, „Оооо! Той стои прав.“ Подобни коментари винаги са ме поразявали, защото тези стъпала в развитието не са постижения. Всяко от тях е по-скоро начин природата да каже: „Обърни внимание: твоето бебе е готово за следващото стъпало“.
Трябва да се признае, че натискът върху родителите отчасти идва от бабите и дядовците. Думи от рода на: „Защо Лусия още не седи?“ от устата на родител или родител на твоя партньор са в състояние да паникьосат някои майки или бащи. А още по-лоши са коментари от рода на: „Не мислиш ли, че трябва да я подкрепяш, за да се научи да седи?“ Мили боже! Това не само е намек, че Лусия се бави в развитието си, но и че мама и татко не правят достатъчно.
Разбира се, нормално е родителите, бабите и дядовците да се вълнуват от развиващите се способности на детето. И известна доза сравнения е естествена и дори желателна, стига да не гледате на другите деца като на конкуренти. Определено действа успокояващо сами да видите какво разнообразие от поведенчески модели и модели на растеж съществуват в „нормалните“ граници на развитие. Но когато се увлекат от прекалени сравнения или опитат да ускорят процеса, като „тренират“ детето, родителите постъпват много несправедливо към него. Вместо да му дадат предимство, те го изпълват с притеснения.
За да отсека в зародиш съревнованията и да избегна родителския натиск, аз ръководя групите си за игра за деца между една и три години доста свободно. Така например в края на всеки сеанс включвам и музика, защото това е прекрасен, успо-кояващ завършек. Но категорично избягвам всичко, което напомня преподаване, защото целта е социализиране, а не обучение. Но от това, което съм наблюдавала и чувала, в други групи това невинаги е така. В някои групи за най-малките, вместо да учат родителите да гледат за знаци, че детето им е готово да ходи, инструкторът ги насочва да държат децата си изправени, уж за да могат краката им да станат по-силни, и така да ги накарат да се изправят по-скоро.
Проблемът е, че докато някои деца ще започнат да стоят прави (защото е дошло времето им), други няма да го направят. Повярвайте ми, един родител може в продължение на цял час седмица подир седмица да дърпа детето си да стане, но то ще сяда отново веднага, щом го пусне, ако още не е готово да стои право. Вместо да приемат това, родителите купуват някакво изобретение, което да го накара да проходи „по-скоро“. Готовността обаче няма нищо общо с гимнастиката или уредите. Това, което се случва после, е дори още по-стресиращо. Когато мъникът отново седне, мама и татко са разочаровани. Другите деца в групата го изпреварват. И как според вас се чувства при това положение детето? В най-добрия случай е объркано: Защо родителите ме дърпат постоянно да стана и при това изглеждат толкова тъжни? При най-лошия сценарий това е начало на модел за цял живот, който може да се отрази негативно на самоуважението му: Не отговарям на очакванията на родителите си и не съм обичан такъв, какъвто съм, следователно явно не съм много добър.
Истината е, че около третата си година всички деца правят горе-долу едно и също, независимо какво са направили родителите им за тях. (Толкова за „една крачка напред“.) Развитието следва„естествения си прогрес“, както го наричам – то става автоматично. Някои деца се развиват по-бързо физически, докато другите правят по-бързи умствени или емоционални крачки. Какъвто и път да поемат, най-вероятно вървят по стъпките на своите родители, защото скоростта и моделът на развитие са в голяма степен генетичен феномен.
Това не означава да не играете с детето или да не го насърчавате. Не означава да откажете да му помогнете, когато проявява интерес към ново умение. Означава, че трябва да бъдете по-скоро наблюдателен водач, отколкото настойчив учител. Аз съм за това да правим децата си независими, но е нужно да дадете на вашия мъник времето, което му е необходимо, за да бъде готов. Трябва да позволите на тялото и ума му да водят, вместо да опитвате да го пришпорвате да бъде „първенец“.
