Испанската писателка Алисия Хименес Бартлет ни насрочва нова среща с вече популярната у нас своя героиня Петра Деликадо в романа "Никой не иска да знае". Книгата излиза у нас на 19 януари.
В "Никой не иска да знае" полицейски инспектор Петра Деликадо за първи път е принудена от обстоятелствата да напусне Барселона, за да стигне чак до Рим. Класическият тандем Деликадо-Фермин наследява случай, доведен до задънена улица, и добре изстинал мъртвец, останал "ням" в продължение на пет години. Мистерията е изпитание и за най-пъргавия ум, разследването често удря на камък, затова пък финалът ще ви удиви.
Алисия Хименес Бартлет е носителка на наградата "Лумен" (1997) за най-добра испанска писателка. През деветдесетте години създава образа на инспектор Петра Деликадо, героиня на поредица романи, утвърдили Хименес Бартлет като една от най-популярните и обичани криминални авторки в Испания, а и в цяла Европа. През февруари 2015 г. тя ще бъде удостоена и с наградата "Пепе Карвальо" "за майсторското осъвременяване на испанския трилър и остроумието, с което използва женска гледна точка".
Прочетете откъс от романа>>>
Беше ужасно. Приближавах се полекичка към отворения ковчег, но не виждах кой е вътре. Ковчегът беше внушителен, от лъскаво и скъпо дърво. Наоколо му бяха наслагани огромни свещи, а няколко венци от цветя лежаха в краката на покойника. Колкото повече се доближавах, по-твърда ставаше крачката ми и по-малко скована от страх се чувствах. Щом стигнах до параклиса, погледнах вътре и открих стар мъж в безупречен черен костюм, трикольорна лента около тялото и предницата на сакото, покрита с отличия. Никога не го бях виждала преди, не знаех кой е, макар несъмнено да беше важна личност. Тогава непоколебимо бръкнах в джоба си и извадих голям нож. Светкавично, с ръка, водена от омразата, която бликаше от мен като буен поток, го замушках в гърдите. Ударите бяха силни, решителни, смъртоносни, ако беше жив, но от трупа изкачаха само дървени стърготини и стари хартии. Това ме вбесяваше, довеждайки ме до екстаз в ударите и мушканията, които сипех, сякаш не приемах, че онова беше само смърт върху още смърт.
Събудих се цялата в пот, разстроена и трепереща. Никога не съм имала кошмари, тъй че когато мисълта ми се проясни, се запитах що за кошмар бе този, който ме изтормози. Беше ли сън, който можеше да се тълкува по фройдистки, с фигурата на бащата включително? Твърде невероятно. Беше ли реминисценция за франкистките времена, в която изливах разочарованието си от това, че диктаторът бе умрял в леглото си от старост? Много засукано. Зарязах тълкувателните хипотези и отидох да си направя кафе, без да съм стигнала до някакъв извод. Трябваше да минат няколко месеца, за да си дам сметка, че противно на всякаква логика, онова може би бе пророчески сън, свързан с работата ми.
Но да започнем с фактите и да оставим сънищата на заден план. Една от задачите на Националната полиция на Каталуня е да рови в миналото. Изглежда абсурдно, нещо като гениален парадокс. Всички си мислим, че полицейската работа трябва да е бърза, експедитивна, пролята кръв, която колкото по-бързо се изтрие, толкова по-добре.
Убедени сме, че един полицай от отдел „Убийства“ е въоръжен тип, трениран начаса да се захване с някой пресен, още неизстинал труп. Но не е така, оказва се, че тези теоретици специалисти на настоящето са обърнати с лице към миналото, за да търсят убийци, които са се изпарили във въздуха. Любопитно, миналото не е само поле за работа на историци и поети, то е и наше. Злото има своята археология.
На това занимание му се вика „да подновиш случая“, израз, който навежда на мисли за втори шанс, за нови бляскави находки, за ново начало с пориви свежа енергия. Но почти винаги не е така. Подновеният случай е ужасно труден за разследване, защото, както е до болка известно, времето заличава всичко. Понякога се подновяват случаи, защото някой заподозрян е отървал затвора, поради това че не е имало ДНК улики по времето на злосторството му. Друг път, защото виновният е избягал от страната и повече не е бил открит. Един ден някой казва, че го е видял някъде си. Така или иначе, парите, които едно разследване струва на държавната хазна, са причината случаите да не се подновяват с лека ръка.
Нашият случай, този, който ни възложиха да подновим двамата с Гарсон, бе активиран по искане на вдовицата на убития мъж. Жената се свързала със съдията Хуан Муро, ветеран със слава, че си гони нещата до дупка, и го убедила да преразгледа случай, датиращ от 2008 – пет години назад в миналото. Съпругът й, на име Адолфо Сигуан, текстилен предприемач от 70-те, е бил ликвидиран при непристойни креватни обстоятелства. Трупът му бил намерен в дома му, където отишъл в компанията на долнопробна млада проститутка. Вината паднала върху сводника й, но и той от своя страна бил намерен мъртъв в Марбеля три дни по-късно. Макар да се тръгнало по на пръв поглед сигурни следи, разследването не било изведено докрай – предполагаемият престъпник така и не успял да разкаже какво се е случило. Проститутката прекарала известно време в кафеза за съучастничество, което дори не могло да се докаже, и после всичко избледняло с течение на месеците и годините. До сегашния момент, в който помощник-инспекторът и аз наследихме един отлежал мъртвец, запазил мълчание и по всяка вероятност примирен със съдбата си.
Загубеният ми партньор изглеждаше доволен – твърдеше, че никога преди не се бил занимавал със стар случай и че на неговата възраст придобиването на нов трудов опит му се струвало много стимулиращо.
– Нещо повече, госпожо инспектор – отбеляза, – трудов или личен, на всеки нов опит на моите години трябва да се гледа като на нещо необичайно, като на божи дар. Трябва да ви кажа, че оня ден опитах за първи път маслинена паста и аха, да ревна от вълнение… Това с подновения случай си е живо предизвикателство и именно така трябва да гледаме на цялата му сложнотия.
"Никой не иска да знае" излиза на 19 януари
Colibri, цена: 16 лева
