Сексът вече не е същият, откакто на жените започна да им харесва - това е добрата новина. Пак секс? Ами да! Както казва Харолд Ласки, като се изключат теологията и сексът, всъщност няма за какво друго да се разговаря.
Защо чак сега на жените сексът започна да им харесва?
Може би отговорът е: понеже сексът означава твърде много за нас. В женските представи и съдби, в генетичната ни памет Ерос и Танатос хилядолетия наред са вървели заедно, в смъртоносна комбинация – смърт при раждане, смърт при аборт, психическа смърт при изнасилване, социална (често и буквална) смърт при изневяра...
В същото време – за разлика от мъжете – жените не защитават взаимните си удоволствия. Чуйте Ерика Джонг: "От векове насам мъжете си имат публични домове, но
имало ли е публични домове за жените?
Нещо като фитнес клуб или козметичен салон, пълен с красиви и мили мъже (всичките тествани за СПИН)? Можете да се отбиете на това място за час-два на път от офиса към дома. И няма да ви крадат съпруга в такъв случай, нито децата. Никакви лъжи няма после да си измисляте... Защо тази фантазия изглежда подозрителна? Защото някоя жена, харесваща мъжа ви, ще ви види там и ще ви издаде. Колкото по-малко удоволствия жените имат, толкова повече нараства желанието им и другите жени да страдат. Когато са в групи, жените стават пуританки. Дори проститутките стават пуританки, когато се съберат в група. Какъв по-добър начин за контрол от този – да събереш жените в един харем?!”
Така е, жените все още прекалено се възбуждаме от секса,
за да му позволим свобода. Точно това ни прави различни от мъжете – не само анатомията ни е друга, но и сексуалният ни контекст. Мъжът е съперник със своя пенис, гледа на него като на съвсем отделно същество - най-вече поради простия факт, че не може да контролира волево ерекцията си. Женската вагина е метафора на самото й същество - изисква да бъде обладана, увлечена. "Но ние имаме нужда от вакханалии, от карнавали, от вещерски сборища – повече от всичките тия женитби и разводи. Имаме нужда от едно място, където да мечтаем, място, в което да срещнем съблазнителя под клепачите си (ах, тази прекрасна Джонг!). Имаме нужда от фантазии за истинските тела, а не от фикциите, пресъздадени във филми и компютърни чипове.”
Завършвам с цитат на Ерика Джонг от "Страх от петдесетте”, защото не си представям по-подходящ финал: "Това е първата глава от тази книга, посветена изключително на секса. Ще има и други. Моята най-добра приятелка казва, че всяка следваща глава трябва да бъде за секса.
Затова ми е и най-добрата приятелка”.
