На един Никулден вкъщи преди 4 години неочаквано баща ми припадна в ръцете ми, а аз, обезумяла от страх, помислих, че умира. Малко по-късно стана ясно, че е болен от рак. Оттогава не сме се разделяли с Госпожа Смърт - стои си в ъгъла, гледаме се в очите всеки ден. Клариса Пинкола Естес я нарича още Жената-скелет в книгата си “Бягащата с вълци” – нея, дивата природа на цикличния кръговрат Живот/Смърт/Живот.

Всички се страхуваме от смъртта

Всички искаме да избягаме, да отложим максимално срещата с нейната тъмна природа. Но не можем – тя плътно ни следва като сянка, влиза в домовете ни, пие сълзи от сънищата ни...

При мен стана така, че баща ми, който винаги преди ми е бил пример с изключителната си жизненост, енергия, воля и обезоръжаваща доброта, сега ме учи освен на живот, и на смърт. Бавно опознаваме заедно характера на Госпожа Смърт. Заедно съблазняваме смъртоносната болест, мамим я и я умилостивяваме – е, когато аз го съветвам да я обича, той ме гледа подозрително, но все пак ми прощава моите психоаналитични и дзен залитания.

В началото само мисълта за същата тая Госпожа Смърт обливаше лицето ми със сълзи и студена пот. Как само я кълнях и й се съпротивлявах! Едва после разбрах, че тъкмо отричането, бягството от истината за тежката диагноза на баща ми са били най-голямата ми грешка. Трябваше ми време, за да срещна нужните хора, книги и съдбовни знаци, които да ми разкрият тайната:

че изходът е в приемането, не в съпротивата

Че когато приемеш това, което става “тук и сега”, когато се концентрираш в настоящето и гледаш да решаваш максимално добре проблемите на днешния ден - без да предрешаваш нещата за утре - някак обезсилваш заплахата.

Колкото и да е парадоксално, наблюдавайки татко и неговия храбър и същевременно спокоен “танц” с болестта, разбрах, че към природата на смъртта трябва да се подхожда с невинност и доверие. Сълзите са лупата, с чиято помощ получаваме понякога второ зрение. През тяхното увеличително стъкло още по-силно осъзнах колко обичам баща ми. Неусетно, с личния си пример, той ме лекуваше от страховете ми. На мястото на травмата у мен се настани такава овладяност и сила, каквито никога преди не съм познавала. Започнах да се наслаждавам на всеки скъпоценен миг живот, както по-рано не съм го правила. Научих се да нехая за дреболиите и вещите, но да ценя действително важните неща.

Вече знам, че без Госпожа Смърт

не може да има истинско познание за живота, а без това познание не може да има истинска обич и всеотдайност. Любовта има цена, изисква смелост, упоритост и най-вече търпение. Срещата с природата на смъртта е ЗАДАЧА. Възлага ти се да преодолееш онова, от което най-много се страхуваш.

Онези, които обичат, постъпват като рибаря в приказката, разказана от Естес – запалват огън, за да разгледат онова, от което се страхуват, а после разплитат мрежата, в която са оплетени древните кости на Жената-скелет. Защото ако наистина искаме да обичаме, даже и да сме уплашени, ние сме готови да разплетем костите на природата на смъртта. Готови сме да видим действителната й същност, колкото и да е плашеща на пръв поглед тя.

И накрая започваме да разбираме защо животът и любовта трябва да се преживеят до мозъка на костите.