От малка чета "Портретът на Дориан Грей” на Оскар Уайлд така, както дяволът чете Евангелието. Наопаки. Иска ми се да вярвам, че можем да съблазним младостта и да я накараме да остане максимално дълго по лицата и в телата ни. Но не мога да приема, че за да остане млад, човек трябва да продаде душата си. Да е покварен, лош, страхлив и обсебен от себе си.
Не може да е това цената. Обратното е
Вкъщи нямам заключена стая с портрет, остаряващ вместо мен. Въпреки това изглеждам толкова млада, че това по-скоро ми създава неприятности. Непрекъснато ми се налага да се оправдавам. Да, не съм на 50 или на 70 години - като Мадона или Лили Иванова, но ги разбирам - те също са принудени постоянно да си търсят алиби. Приближавайки обаче 40-те, гледам с широко отворени очи бъдещето си на остаряваща.
Убедена съм, че възрастта може да ни пощади -
колко дълго ще сме млади зависи единствено от нас самите. Нямам предвид от размера на инвестициите ни в скъпа козметика, в ботокс и в пластични операции. Знам, че единственото условие да задържим младостта е да не се страхуваме от старостта. Да се наслаждаваме умно на живота "тук и сега” и да не ни пука какво ще дойде. Каквото дойде, все ще е добро. И болка да е, и болест, и стихийни чувства, и умора, и самота – нищо от тия неща не е враг, който трябва да бъде ликвидиран. Те са също толкова част от нас, колкото здравето и жизнеността.
Е, какво толкова ще се случи –
ще загубим интерес към секса, ще се гневим, че не ни забелязват, ще отслабне енергията ни, ще се отпуснат телата ни... Е и? Нали ще ги заместят други работи, които зависят от нас – (себе)приемане и широта, опит и покой, съпричастие и цялостност. Ще си позволим да бъдем повече хора, отколкото жени. Ще загърбим клишетата на пола и диктовките на хормона. Ще имаме повече време за споделяне. Ще опознаем вътрешните си гласове, които имат склонност постоянно да ни съдят и да изискват.
Не че трябва да харесваме бръчките си,
но можем да изградим нови отношения с тях, да се сприятелим с болежките си – така те няма да имат власт над нас. Да прогоним вътрешния си вечен критикар и да настаним на мястото му състрадание към нас самите. И към другите. Да станем едно с всичко. Защото може би най-после ще проумеем: не е нужно да сме съвършени.