...Имам чувството, че Шанхай е градът с най-евтините таксита в света – където и да ида, колкото и дълго да пътувам, сметката винаги е равна на 2 евро (20 юана). Таксиметровите шофьори изглеждат тържествено с белите си ръкавици, седалките на всички таксита са с бели покривки. В мегаполиса благодарение на многоетажните естакади, тунелите и на куп ограничения, трафикът не е непоносимо бавен.
Задължително е, ако ползвате такси, да си носите написан на китайски адреса,
закъдето сте се запътили. Таксиметровите шофьори не говорят английски и просто няма да ви разберат, докато се опитвате да кажете къде да ви откарат. Например името на хотел “Риц Карлтън Портман” на таксиджийския жаргон в Шанхай звучи като “Потоман” – колкото и да му говорите на шофьора за Риц, ще ви гледа с празен поглед и накрая ще ви закара на друго някакво произволно място.
Докато сме на тема “транспорт”, да уточня: в Китай ще се возите на най-бързите влакове и на най-бавните самолети. Световният рекорд за най-скоростна железница принадлежи на MAGLEV – влакът на магнитна възглавница, който свързва летището на Шанхай с квартала на небостъргачите Пудун и развива 431 км в час. Движението с вътрешни полети из страната обаче е проблем. Не че Китай няма самолети или авиокомпании, напротив.
134 китайски града са свързани по въздух с аеролинии –
летят и държавни, и частни компании. Натовареният трафик обаче е вкаран в много тясна въздушна полоса поради съображения за сигурност – вероятно заради купищата военни и стратегически обекти. Ето защо вътрешните полети закъсняват обичайно с по два-три, та и повече часа. Обикновено дори не обявяват закъсненията - качват ви на борда и си изяждате и изпивате всичките закуски и безалкохолни, предназначени за по време на полета, докато пилотът още чака разрешение за излитане от Шанхай, Пекин или Хонг Конг...
Най-дългата и оживена шанхайска улица – Нанджин роуд –
е пешеходна в източната си част към река Хуанпу. По нея са най-лъскавите бутици и търговски центрове - всички световни марки имат магазини тук, но цените на стоките, които не са “made in China”, са космически. Разбира се, ако хлътнете в малките улички, ще откриете един съвсем различен Китай – на бедност и евтини боклуци, които се срещат в изобилие и по нашенските пазари. Но едва ли затова сте били път чак дотук. Има куп местни изделия, които настоятелно си струват вниманието ви: автентичен зелен чай от най-висок клас, шалове и дрехи от чиста коприна, ръчно изработени и бродирани сувенири, култивирани естествени перли, рисувани ветрила и клечки за хранене, пособия за калиграфия (четки, мастила, печати, оризова хартия), свитъци с класическа китайска живопис и калиграфия, изящен китайски порцелан. Тези вещи, дори и да не са с антикварна стойност, носят истинския дух на Китай, частица от неговата древна история и респектираща култура.
Ако тръгнете обаче да изнасяте някой “сготвен” продукт
на традиционната китайска медицина, може и да имате проблем на митницата. Поне така ми казват в най-старата аптека на улица Нанджин роуд, пълна с всякакви чудновати корени, гъби, червеи, сушени мекотели и прочее работи, които не мога да различа – докато се пазаря с тях (на езика на жестовете) да ми дадат някой цяр, с който да си остана вечно млада. После ме пращат с асансьора на петия етаж, където местни доктори, специалисти по традиционна китайска медицина (ТКМ), приемат пациенти в десетина кабинета. По средата на просторното помещение е регистратурата и чакалнята, а встрани приготвят отварите, предписани по рецепта.
Изгаряна от любопитство и решена твърдо да експериментирам върху себе си
някой “сготвен” китайски цяр, втрещявам момичето на регистратурата с молба да ме прегледат, въпреки че от нищо не се оплаквам. Никой от лекарите обаче не говори език, различен от китайския, а единствената девойка на етажа, която учи английски, не личи да е стигнала по-далеч от азбуката... Но тъй като е мила и има желание да услужи, звъни по GSM-а си на своята учителка по английски – с нея също едва-едва се разбираме, но имаме известен напредък в комуникацията. Ето как ведра възрастна докторка ми мери пулса, разглежда внимателно езика и очите ми, и съобщава с усмивка, че не установява нищо смущаващо, но ми препоръчва отвара за усилване на организма. После драсва йероглифите на някаква дълга и сложна рецепта, която приемам на юнашко доверие, понеже нямам ама никаква представа за съставките й. На идния ден пристигам пак, за да си взема отварата, разпределена в найлонови пакетчета, изчислени точно за дните до края на престоя ми. На вкус течността е стипчива и леко горчива – мога да позная в нея аромата на кордицепс (лековита китайска гъба) и толкоз. Но пък се чувствам отлично и имам сили да повдигна планина.
Традиционната китайска медицина (ТКМ)
стъпва на холистичния подход към човешкото здраве. В основата му е поддържането на жизнената енергия Чи, която трябва балансирано и необезпокоявано да се движи по енергийните канали (меридиани) из организма ни. Чи е енергията във всяка клетка - тя кара света да се върти, кръвта да циркулира в тялото, дърветата – да растат, тя създава земната гравитация. ТКМ диагностицира и лекува нарушеното равновесие на Чи, още преди то да се появи физически. Използва естествените ни способности да се самолекуваме, третира причините, не симптомите.
Шън Нун, смятан за баща на традиционната китайската медицина, е автор на първия китайски труд по билколечение – “Шън Нун Бънцао Дзин”. Преди 5400 години той класифицирал билките в три категории. Две от тях – т.нар. лековити – уравновесяват енергийно и биохимически функциите на свързаните ни в системи вътрешни органи, а третата категория са т.нар. “хранителни”, които се приемат за сила и укрепване на имунитета в рамките на всекидневното меню.
Освен необятното поле на фармакологията, с което Традиционната китайска медицина (ТКМ) борави в продължение на хилядолетия, важни съставни нейни части са още: акупунктурата (иглолечението), акупресурата (точковият масаж Туи на) и дихателните гимнастики Тайдзицюен и Цигун, наричани още “медитации в движение”. Точковият масаж, най-вече на ходилата, е нещо, което не бива да пропускате в Китай. Освен това е съвсем “народно удоволствие” и като цена, и като достъпност. Услугата се предлага навсякъде и по всяко време: в хотела, из парковете, в големите търговски комплекси, сред дюкянчетата на пазара или на стъргалото – включително и късно вечер. Само си събувате обувките и вдигате крака за половин час, а получавате такъв прилив на енергия, че съществува опасност даже да се пристрастите.
Има и огромни масажни клубове тип “пет звезди”,
където заможните китайци ходят вечер за специално “презареждане”. Попадам на такъв в Гуейлин и докато китайското момче мие ходилата ми със зелен чай, оглеждам обстановката. В другия край на залата (а залите са поне десетина) костюмирани бизнесмени преговарят по сделка с навити крачоли, додето коленичили момичета им мачкат прасците. През паравана долита до мен от съседното сепаре кръшен женски смях – може би на колежки, дошли да отморят и поклюкарят след работа. След сеанса ме повеждат нанякъде за точковия масаж на цяло тяло, който съм си резервирала. “Леко” съм изненадана, когато вместо в самостоятелна стая или поне кабинка ме въвеждат в салон с над 20 празни кушетки, наредени в няколко реда плътно една до друга. Тъкмо когато почвам да се чудя дали се очаква от мен да се събличам, момчето сочи да легна на леглото както съм с дрехите. Веднага след началото на масажа забравям къде съм, понеже се изстрелвам директно в космоса. Когато отварям очи час по-късно, установявам, че салонът е пълен до козирката, но не съм усетила изобщо съседите си...
Всеки ден по изгрев слънце
парковете и площадите, градините и крайбрежните алеи в Китай осъмват пълни с милиони възрастни хора, които практикуват Тайдзицюен - грациозния “котешки танц”. Изпълнението на кратката му форма отнема не повече от 20 минути. Енергийните гимнастики Тай чи и Чигун възпитават тялото с помощта на бавни, съсредоточени и плавни движения, които изострят съзнанието и интуицията. Този специфичен вид китайска медитация е основа за древните бойни изкуства, но за разлика от тях е “мека” и “вътрешна”, учи на търпение и гъвкавост. С нея се постига така необходимото спокойствие на духа, за да приемаме неблагоприятните обстоятелства в живота с любов и състрадание. Според източните разбирания, ако умеем да бъдем тук и сега, не сме зависими от заплануваното и можем да се оставим на течението - на онова, което настоящето донася в живота ни.
В продължение на векове Тай чи се практикува изолирано само от китайците –
като строго пазено изкуство, предавано в семейството. Едва по време на Културната революция на Мао то става познато и за останалата част на света, след като много от великите учители напускат родината и емигрират в Югоизточна Азия – най-вече в Тайван, Сингапур и Малайзия. Чен Манчин го пренася в Ню Йорк през 60-те години на миналия век. Заради изключителните му здравословни и лечебни свойства, китайското правителство въвежда Тай чи като задължителна дисциплина в обществените училища. Днес се смята, че това е най-широко практикуваната система от упражнения в цял свят.
Тай чи е една от техниките, благодарение на които средният китаец успява да направлява и да се справя с емоциите си. Заради остатъците от конфуцианството на почит тук е сдържането на чувствата, конформизмът, подчинението на властта. Най-страшно е “опозоряването” заради допусната “грешка”, която дамгосва засегнатата личност и семейството й. Това е дълбоко вградено у китайците и определя поведението им, затова те са толкова въздържани. У тях отсъства някак оня типичен за западняка хъс непременно да получиш онова, което искаш или от което се нуждаеш. Защото, първо, личният избор не е присъщ на културата им. И второ, защото индивидуалните нужди се подчиняват на нуждите на групата. На обществената хармония се отдава най-голямо значение, а тя се постига посредством подходящи и добре осъзнати роли и отговорности към семейството и всички останали. Китайското общество е изключително йерархично – доскоро повечето лични решения (като това къде да учиш, работиш, живееш) са били напълно извън контрола на масовия човек.
Конфуцианството изисква от всяка връзка –
била тя между брачни партньори, родители и деца, владетели и поданици – определени задължения. На особена почит са родителите, изобщо възрастните хора. На жените е възложена роля, която приравнява стойността им към тяхното покорство пред съпрузи, братя и синове. Освен това конфуцианството е много прагматично – за основна цел на секса са приема възпроизводството, по-точно раждането на синове.
Ето защо след 1979 г., когато в Китай въвежат т.нар. политика на едно дете в семейството, за да ограничат свръхнарастването на населението, за момичетата в Китай настъпват лоши времена. Особено в патриархалната провинция, където, ако единственото дете е момиче, се стига често до изоставянето му и дори понякога до убиването му. Социалните домове в Китай са препълнени с изоставени момиченца и много от тях са осиновявани в САЩ. Затова властта постепенно започва да разрешава на семействата в селските райони да имат по две деца, ако първо се роди дъщеря. Вследствие на суровата правителствена политика демографският бум в Китай отпреди 30 години наистина е овладян (иначе е имало опасност от масова бедност и глад), но на много висока цена: ограничени човешки права, принудителни аборти и стерилизация, сурови парични санкции за неспазилите забраната.
Бременните с момичета често абортират нежелания плод
В резултат днес китайското общество изпитва демографски дисбаланс - възрастните хора са значително повече от младите, което ще се усети особено силно след едно-две десетилетия, когато сега активните се оттеглят в пенсия. Налице е и сериозен джендър дисбаланс - жените са с около ¼ по-малко от мъжете. Ако тази тенденция се запази, през 2020 г. китайските мъже ще са с 40 млн повече от жените. А свръхизобилието на напращял тестостерон в едно общество не навява особено светли асоциации. И още една неочаквана последица, от която китайците се оплакват – масовото разглезване на децата. Наричат днешните китайчета “поколението на малките императори”, защото всяко от тях е в центъра на грижите на 2-ма родители и 4-ма дядовци и баби. “Една уста, шест портфейла”, казват горчиво тук.
В най-големите и богати градове като Шанхай вече взимат мерки – стимулира се раждането на второ дете, ако родителите нямат братя и сестри. Но властите в Шанхай с изненада установяват, че кой знае какъв ентусиазъм няма – младите китайци вече са свикнали с 3-членното семейство и не бързат да го увеличават. Защото сега така имат повече време и по-висок стандарт...
Открих калиграфията, преди да открия Китай
Но едно от най-приятните ми изживявания, докато скитах из Китай, беше да обикалям букинистките магазини, антиквариатите и битпазарите в търсене на стари печати, големи четки с естествен косъм (най-често от коне и невестулки), качествена оризова хартия и туш.
Така се озовавам на т.нар. културна улица Фуджоу в Шанхай. И докато избирам в една уютна арткнижарничка какви имена да гравират с йероглифи върху новичките ми нефритени печати, някой ме заговаря на брилянтен – о, музика за ушите ми! – английски. Ето как се запознавам със Сесин Джун – лекар, роден в Индонезия, следвал медицина в Япония, практикувал като гинеколог в Ню Йорк в продължение на 30 години, а сега щастлив пенсионер в Шанхай. Докато пием малко по-късно зелен чай на втория етаж в калиграфската книжарница, собственост на негов приятел, Сесин Джун ми разказва, че обожава Шанхай и неговите трудови хора, чая и храната тук, но най-вече калиграфията и традиционната китайска живопис.
Калиграфията, уверява ме Сесин Сжун, удължава живота,
поддържа те млад не само творчески, но и физически, прочиства съзнанието, пълни вътрешните ти енергийни кладенци – неслучайно повечето китайски калиграфи са столетници. Подарява ми последния си респектиращ авторски албум – не само рисунките, но и поезията вътре е негова. И печатите си сам е гравирал (моите вече също). Издал е общо 4 албума. Автор е на 10 самостоятелни изложби – в Ню Йорк, Шанхай, Москва, Нанджин. Неговият приятел, собственикът на магазина, пък се оказва световнопризнат специалист по мастилата – връчва ми своя въздебела книга за различните видове туш, ползвани в калиграфията, и ми препоръчва най-добрата хартия, която да си отнеса в България.
Китай е страната, открила хартията - през първи век. Хартията трябва да притежава нужната консистенция, за да попие добре мастилото от четката. Ако художникът държи здраво и правилно четката в ръка, тази хартия ще му позволи да нанесе свободни щрихи с различен цвят – от светли до тъмни, от тънки до дебели, а тъкмо в това е майсторлъкът.
Много китайски художници - като Сесин Джун - са едновременно и поети, и калиграфи, и гравьори на печати. В китайската живопис не се спазват ограниченията на пропорциите и перспективата, защото въпросът не е да се пренесе на листа едно към едно бамбукът, птицата или вишневият цвят, а усещането за тях – есенцията им. При това с няколко категорични и лаконични щриха. Изглежда лесно, но е всъщност резултат на дългогодишни наблюдения и дълбоко разбиране на обекта. Традиционната китайска живопис се дели на два главни вида: свободно създаване на образи с четката - 'сиеи', и детайлно изображение – 'гунби'. Първият вид се отличава с прости и смели линии, вторият вид изисква скрупульозно внимание към подробностите.
Спокойно може да се каже, че “сиеи” – или асоциативното рисуване по калиграфски образец – е вид дзен медитация. Започнах да я практикувам преди 2 лета в Ковачевица благодарение на писателката Виргиния Захариева, а миналото лято заедно с нея и още няколко ентусиастки участвахме в софийски уъркшоп при Ганга Кординг – германка, вряла и кипяла в източните духовни практики. Та Ганга, която обича да акушира на творческото начало, ни обясни как да медитираме и как да се себеизразяваме: хванали четките си здраво под прав ъгъл (не като писалки), прави над хартията и вслушани в матките си, да следваме мислено как творческата енергия циркулира из телата ни, за да изригне накрая навън – под формата на мастилен залп върху белия лист...
Я, та аз съм можела да рисувам! Такава, каквато съм.
