Помня кога си казах, че никога няма да се омъжа за чужденец. Бях типична гимназистка, която си мислеше, първо, че някога ще се омъжи, второ, не беше предупредена да не използва думата „никога” и, трето, все още се захласваше по красиви мъже.
И така, имах за кандидат-гадже мъж, красив като ангел и точно толкова добър, и когато той ме целуна за първи път, се почувствах като пън. Нищо не усетих, ама и повей на тръпка даже. Защото говореше на развален български.
Беше полугерманец с баща българин, израсъл навън, върнал се в София да следва медицина. А аз така и не можех да преодолея оная езикова не бариера, ами стена гигантска, която се възправяше помежду ни. Дразнеше ме бедният му речник и смешен акцент – толкова, че спрях да отговарям на обажданията му. Отрязах го като кисела краставица.
И понеже съдбата е иронична присмехулница, години по-късно, връщайки се една вечер от работа като парламентарен репортер на в. „24 часа”, в тролея към Полиграфическия се зазяпах в един ужасно привлекателен мъж. Въздъхнах наум: „Абе к’ви ли жени са тия, дето имат такива Антонио-Бандеровци за гаджета?!”, преди да отклоня поглед. Минута по-късно някой ме потупа свойски по рамото и когато се обърнах, видях същия красавец, разжужал преди малко мислите ми, да се усмихва широко, да ме нарича по име и да ме пита как съм. Нужни ми бяха няколко мнооого дълги мига, додето проумея, че този чаровен „непознат” е оня мой неосъществен любовник, когото скъсах на изпита по български без право на поправителен. А де! Ами така ми се пада...
Сега, много години по-късно, вече за нищо не съм така категорична – включително за разваления български и за връзката с чужденец. Защото знам, че животът задължително ни опровергава (всъщност наказва) за всяко клише, за всяко патетично скудоумие, за всяко наше категорично и бързо отсъждане. А и както е казал драматургът Бърнард Шоу: „Рано или късно, ако има достатъчно време, с всеки се случва всичко”.
