Знаете ли, никога през живота си не се бях качвала на кънки... но ето, че дойде време да опитам. Със завиден ентусиазъм и хъс се запътих към парка, където ме очакваха група симпатични инструктори и чисто нови колела... ролери.
Наблюдавах форсиращите наоколо дечица и си мислех... Е, колко пък да е трудно. Тази мисъл бързо се изпари от главата ми, когато 60 кг ми туловище трябваше да се изправи от пейката, на която бях седнала. Веднага в главата ми нахлуха отстъпнически мисли... „Не, не, не мога, не...”, но бързо се окопитих, когато разбрах, че ще карам кънки в тревата.
Да, кънки в тревата! Яко, а?! Много мъдро решение от страна на инструкторите... Където заплахата от нараняване е минимална, но ако не сте внимателни работата може да се размирише, заради кучето на някой недобросъвестен гражданин.
Започнах да пристъпвам неуверено, правейки куп „артистични” движения, изпъкваща на фона на всички, които вече можеха да карат. Замислих се, за начинанията, с които съм се захващала и за които е било нужно да имам баланс. На фона на кънките, танцуването с високи токчета ми се струва „фасулска работа”, а женствените ми отработени, грациозни движения отидоха по дяволите. Но въпреки всичко, аз се справях... смело пристъпвах из тревата, горда, че поне мога да ходя на колела. Ехааа, какво постижение... Не знам дали на бебетата им е било толкова трудно да проходят, но сега разбирам какви усилия са влагали.
Дойде и дългоочакваният момент да стъпя на твърда земя – асфалт. Истинско предизвикателство за моята чувствителна натура и треперещите ми крака. Стъпих... и бях до там. Краката не ме слушаха, а наклона на асфалта въобще не работеше в моя полза. С помощта на търпеливия инструктор и силния му захват успях да потегля. Искрено се притеснявах за неговите пръсти, толкова силно го стисках, че не знаех къде бе границата на допустимото...
С приятни разговори и упорити усилия успях да запазя някакво ниво на равновесие... Та аз вече се движех... или по-скоро не можех да се спра ;). Това беше едно от предизвикателствата, които преодолях. Дори получих няколко насърчителни думи от минувачите наоколо, които с интерес наблюдаваха моите „пируети”. Аз успях! Успях да премина още една от бариерите, които си бях поставила, да преодолея още един от множеството страхове, които имах, успях и да си припомня какво е да си дете – без задръжки и притеснения.
Усмивките и радостта, които бликаха от мен бяха истински. Това е едно от малкото неща напоследък, което ми достави невероятно удоволствие и ме зареди емоционално за дълго време напред. Обстановката и новите хора, с които се запознах добавиха още един светъл нюанс в живота ми, а какво повече му трябва на човек. Да се отпусне и просто да се забавлява с приятели... в парка!
Човек трябва непрестанно да опитва, да надскача собствените си очаквания, да преодолява себе си, ден след ден. Именно разнообразието от дейности и положителният ефект на „новото” ни кара да усещаме пълнотата на живота и цветовете на щастието.
Аз лично опитах в рамките на една седмица – урок по хип-хоп, урок по тае – бо и като ведър завършек на всичко - кънки в парка :). С невероятна мускулна треска и усмивка на лице продължавам да търся нови вдъхновения и нови емоции.
А на вас мога да кажа – надскочете себе си и просто опитайте... каквото и да е!
Благодарности за прекрасния урок и всеотдайност на Николай Найденов - инструктор в Училище Дизастър
За контакт: [email protected]
Автор: Таня Димитрова
Магистър по педагогика и семиотика на изобразителното изкуство
Материалът е предоставен от www.mamatatkoiaz.bg.
