Съществуват хора, които трудно се ориентират в сложността на света и постоянно търсят етикети, с които другите вече са означили нещата. Съществуват и хора, които с готовност произвеждат различни етикети, за да манипулират възприятията на по-доверчивите. Тази игра задължително изисква посредничеството на медиите, които периодично правят сензация от изобретяването на някоя нова „диагностична категория”, с която любителите на психиатричната мода веднага са готови да се накичат.
Нещо подобно се случва през последните години и с еуфорията около „сексуалното пристрастяване”. Струва си да изясним, че този теоретичен конструкт все още не е канонизиран от официалната медицина, затова няма да го откриете в международно утвърдените класификации на болестите (МКБ-10 и DSM-IV). Въпреки това много хора са склонни да се вкопчат в новото понятие и да го използват за различни цели.
С какво обаче терминът „сексуално пристрастяване” ни помага да разберем по-добре човешката сексуалност и хората, които имат проблеми в интимния си живот?
Отговорът на този въпрос сериозно ще ни затрудни, тъй като привържениците на новата диагностична категория включват в нея няколко несъвместими и разнородни понятия като „хиперсексуалност”, „натрапчиво импулсивно поведение”, „зависимост”. Излиза така, че човекът със „сексуална зависимост” изпитва непреодолимо, „свръхмерно” сексуално желание, което го кара постоянно да търси сексуални контакти в опити чрез тях да разреши всичките си житейски проблеми. Той не се отказва от тях дори и тогава, когато те му причиняват неудовлетвореност, страдание и сериозни лични щети. Подобно на другите зависимости, и при тази човек има нарастваща потребност от увеличаване на дозата (интензивността на сексуалните преживявания) при намаляваща чувствителност спрямо тях. И тук възниква „абстинентен синдром”, ако рязко се отнеме обекта на зависимостта (възможността за сексуални контакти). С развитието на „сексуалната зависимост” животът на човека се ограничава единствено върху търсенето и консумирането на сексуални преживявания, което води до личностна и професионална деградация.
Тази „клинична картина” звучи правдоподобно и лесно в нея бихме могли да идентифицираме много наши познати и дори самите себе си. Съществуват обаче някои малки подробности, които мен лично ме смущават.
Потребността от сексуална връзка е естествена и сложна човешка потребност. Тя е толкова важна, колкото и потребността ни от въздух, вода, храна и включва нуждата ни от емоционална близост и свързаност, нежност, внимание и уважение, еротично съпреживяване и интимност. Всеки нормален човек притежава тази потребност и в стремежа си да я удовлетвори той създава най-значимите си отношения с любимите си хора, развивайки се личностно в тях.
Известно е, че понякога когато сме влюбени, контактът с нашия избраник или избраница може да придобие изключително значение и да ни направи „луди”. Следва ли от това обаче да нарочим Ромео и Жулиета за „сексуално пристрастени”? Ако това е така, то каква ли „терапия” биха приложили в техния „случай”, защитниците на новоизмислената диагноза?
Нормално е всеки човек да изпада в проблемни ситуации, които моментно му създават неудобства, страдания или блокират развитието му. В тези случаи обаче вместо да си закачаме етикети, по-добре е да се замислим какво да направим, за да излезем от кризата по-мъдри, по-силни и по-богати. Именно това е задачата на психотерапията – да подпомага хората, изправили се пред изпитания в живота си , да ги превръщат в трамплин за личностното си развитие. За изпълнението на тази задача на мен лично не ми е нужен етикетът „сексуална зависимост”. Както повечето диагностични етикети, той създава фалшивото усещане, че сме разбрали нещо, а всъщност именно то ни пречи да се вгледаме по-добре в това, което стои зад него.
Ако подменим питанията си „дали не сме сексуално зависими” с готовност и реални усилия да направим интимния си живот по-пълноценен, навярно ще постъпим най-добре.
