Най-после настъпи дългоочакваният съботен ден когато мама изпълни обещанието си да отпътуваме в далечното минало. Предстоеше вълнуваща среща с праисторическите обитатели на земните континенти, морета и небеса. С разбираемо нетърпение очаквах да видя и да докосна същества, живели на нашата планета преди 65 млн. години, много преди появата на наша милост - хората. Може да се каже, че имам известни познания за динозаврите, натрупани от една изключително интересна и завладяваща книжка – подарък от моята кръстница.
Признавам, че динозаврите представляват голям интерес за мен. От известно време колекционирам фигурки на диновци - сред тях плезиозавър, ихтиозавър, трицераптос, стегоцефал, птеродактил и т.н., но съвсем друго е преживяването да се покатериш на гърба или, като истински смелчак, да мушнеш ръката си в устата на някой от тях!
И така, вместо на машината на времето, с мама се качихме в метрото, и не след дълго пристигнахме пред вратите на Сердика Център. Влизайки, се озовахме в същински джурасик парк, където и растенията, и моите огромни приятели изглеждаха толкова истински, красиви и страшни, че аз настръхнах и неволно заръкоплясках от радостно вълнение и възхита.
Буквално зашеметен от гледката, едва осъзнах, че пред мен се извисяваха в реален ръст зверовете на Юра. Заедно с другите мераклии, фенове на динозаврите, имах неописуемото удоволствие да обяздя истински огромен дилофозавър...
...да погледна към света, не през очите, а през зъбатата уста на свиреп карнотавър.
През цялото време високо горе се рееше също толкова любопитен, но явно и доста страхлив, птеродактил – нещо средно между пеликан и прилеп. Да не повярваш, че това летящо чудо е пра- прародител на лакомите гълъби и печените кокошки!
В интерес на истината, към края на деня, хич не ми се тръгваше. Честно казано, искаше ми се да остана още дълго с новите ми дино-приятели, които за разлика от страховития им вид, бяха много приятна компания.
Да, предполагам, че не са истински, но все пак...
Не е ли хубаво да си фантазираме. Но всяко хубаво нещо има своя край и преди да си тръгна, малко се натъжих, знаейки, че всички тези същества от миналото на Земята, са изчезнали.
Колкото и да се опитват учените да разгадаят защо това се е случило, никой все още не знае коя е истинската причина за гибелта на динозаврите.
За сметка на това, ние сме щастливци, че знаем за тях и благодарение на палеонтолози, археолози и скулптури, всички ние, малки и големи любознайковци, имаме вълнуващата възможност да видим със собствените си очи как в действителност са изглеждали тези свирепи създания.
Величествени, страховити, очарователни, грандиозни – такова е впечатлението, такива ще останат спомените ми за тях – великите исполини от едно отминало време.
Тиранозавърски поздрав,
Ваш Мишо
