Само преди броени дни се изправих срещу най-новото предизвикателство на впечатляващата вече възраст от 3 години и 8 месеца. Между впрочем, аз съм от тазгодишните щастливци, които бяха помилвани от съдбата и успяха да се запишат в личния състав на софийските детски градини. Казвам щастливци, защото много мои връстници не успяха да покрият "нормативите". И за ужас на родители, но за тайна радост на баби и дядовци, останаха от външната страна на оградата. Не мога да си представя и не ми се мисли за орисията на тези малки хора, които дори си нямат и баба или дядо, или пък въпросните са твърде далеч.
Но да си дойдем на думата. Началото беше изпълнено с любопитство, ентусиазъм и нетърпеливо очакване да се сбъднат великите обещания на родителите ми за прекрасните идващи дни на срещи, запознанства и забавления в детската градина. Бях впечатлен от тънките хитрости на мама и на тате, които използваха, за да намалят очаквания стрес от новия ми дневен режим. Идеята беше да не позволят пораждането на негативизъм у мен към детската градина и всичко, свързано с нея. Бяха взети и мерки не само за духовния ми комфорт, а и за опазване на физическото ми здраве. Имам предвид, пък и бих препоръчал на моите връстници да не се противят на някоя и друга сутрешна лъжичка имуностимулатор.
Продължава>>>
Първите един-два дена обаче ми бяха достатъчни, за да се настроя критично към някои аспекти на детскоградинското ежедневие:
Първо: Ставането по тъмно! Може ли човек да бъде в хубаво настроение и с песен на уста да посреща изпитанията на новия ден, след като още в ранни доби се налага да стигнеш и да седнеш полузаспал на гърнето.
Второ: Супата! Едва ли ще се намери малчуган, който да е възхитен и очарован от ежедневната супа в точно определен час и минута.
Трето: Пустият му следобеден сън! Още по-малко може да се наблюдава възторг от ужасната фраза: А сега всички да си умият ръцете, да си облекат пижамите и да лягат”, докато навън през прозореца слънцето настойчиво те кани на игра.
Четвърто: Направи това – направи онова! Не знам защо всички големи говорят колко е хубаво, че ще се науча на режим, на ред и дисциплина. Ето тук вече ми идва малко повече. Защото аз си знам едно – каквото и да върши човек, трябва да има мотивация, а действията – смисъл и цел – засега това ми е достатъчно. Тъй че – дисциплина и ред – по-нататък, а режим – само ако е необходим за здравето!
Пето: Абра – кадабра! Какви факирски умения имали учителките и лелите, че , видиш ли, можели да научат човек да си казва името, годинките, да яде с лъжица и вилица, да казва на уше кога му се пишка и кога – другото, да различава деня от вечерта, да знае, че слънцето не изгрява през нощта. Аз да не съм паднал от звездите? Всъщност, може и така да е, и какво от това? Че можели били да приспиват и събуждат и т.н. - все неща, които, между нас казано, отдавна си ги знам и мога. А ако питате мен, знам и много други, но на тях им викат бели, пакости, безобразия и тем подобни.
Продължава>>>
Възмущението и протестите са неуместни и по-важното е, че никой не ги взима под внимание. Естествено е, в резултат на това, човек да пусне някоя капка под очите, тъй като нашего брата са доста чувствителни по отношение на раздели. В този ред на мисли, има една постановка, която засега се повтаря неизменно всяка сутрин и провокира моето чувство на солидарност и съпричастие. Особено покъртителни са сцените, в които участват почти всички малки госпожици от моята група – как да не ти се нажали сърцето, когато гледаш и слушаш красивите същества да пищят с пълно гърло в най-високата октава, от очите и нослетата им да се леят реки от сълзи и разни други течни субстанции, да стискат за гушата майки и татковци, да се вкопчват в косите и дрехите им, да ритат, дращят като истински прекрасни и страшни фурии! Моята натура е такава, че всяка сутрин се включвам в героичните усилия на госпожите и лелите в успокояването на топката. Опитвам се да утеша колежките си по съдба, използвайки целия си чар и изпитани във времето средства и начини – една обикновена прегръдка, сладка лъжа или обещание често вършат работа. Любимата ми фраза е: "Сега папаме" (разбирай закусваме, обадвяме, похапваме) и мама дойде гуш!" (ще дойде да те вземе). За моя изненада, методът действа. ;)
Хубавото е, че и аз се връзвам на подобни сутрешни обещания от страна на нашите и спазвам съвестно режима: закуска, игри, малка закуска, игри и забавления, обяд, следобедна дряма (точно, когато най-не ти се спи), следобедно похапване, игри и интензивни социални контакти.
Нека да бъдем искрени и да си сложим ръка на сърцето и да си признаем, че има какво да се похвали в детската градина. А именно - последните две точки от по-горния списък, които се оказаха любимите ми!
Продължава>>>
А и аз, като доста общителна натура съм особено доволен от тази полезна придобивка – запознаваш се с много и различни хора. Тези, които могат да броят повече от 10 знаят, че 25-30 души в една стая си е цяла тълпа. Е, хайде да не сме груби в квалификациите си – нека да сме общество. И точно тук ще си позволя, като потърпевш, да задам един въпрос: На какво се дължи дълбоко социалния парадокс, че при наличието на демографски спад в България, се наблюдава драстичен недостиг на детски градини и планини от трудности, за да постъпиш в някоя от тях?!
Изключително важен въпрос за едно общество. Въпрос, който, заедно с мен, вярвам, си задават и много хора, но не аз съм този, който ще отговори. Има си: общини, кметове, общински съветници, министерства, министри и зам. министри, председател на министрите, омбудсман, парламент, депутати и депутатки, президент и дори цар, които е редно да отговарят. Тяхната работа е да разрешават точно такива (завързани) проблеми и нередности (меко казано). И ако си обичат тази работа и си я вършат съвестно, сигурен съм, че ще стигнат до щастлив завършек за наша и обща радост. Има и още една инстанция, но... нали знаете приказката: "Цар далеко, Бог високо!" Дано бъдещото правителство да бъде по-ниско и по-близко до нас, най-малките. И всъщност – до бъдещето на света!
Ваш Мишо,
Все така див и непокорен ;)
