Само преди броени дни се изправих срещу най-новото предизвикателство на впечатляващата вече възраст от 3 години и 8 месеца. Между впрочем, аз съм от тазгодишните щастливци, които бяха помилвани от съдбата и успяха да се запишат в личния състав на софийските детски градини. Казвам щастливци, защото много мои връстници не успяха да покрият "нормативите". И за ужас на родители, но за тайна радост на баби и дядовци, останаха от външната страна на оградата. Не мога да си представя и не ми се мисли за орисията на тези малки хора, които дори си нямат и баба или дядо, или пък въпросните са твърде далеч.
Но да си дойдем на думата. Началото беше изпълнено с любопитство, ентусиазъм и нетърпеливо очакване да се сбъднат великите обещания на родителите ми за прекрасните идващи дни на срещи, запознанства и забавления в детската градина. Бях впечатлен от тънките хитрости на мама и на тате, които използваха, за да намалят очаквания стрес от новия ми дневен режим. Идеята беше да не позволят пораждането на негативизъм у мен към детската градина и всичко, свързано с нея. Бяха взети и мерки не само за духовния ми комфорт, а и за опазване на физическото ми здраве. Имам предвид, пък и бих препоръчал на моите връстници да не се противят на някоя и друга сутрешна лъжичка имуностимулатор.
Продължава>>>
Първите един-два дена обаче ми бяха достатъчни, за да се настроя критично към някои аспекти на детскоградинското ежедневие:
Първо: Ставането по тъмно! Може ли човек да бъде в хубаво настроение и с песен на уста да посреща изпитанията на новия ден, след като още в ранни доби се налага да стигнеш и да седнеш полузаспал на гърнето.
Второ: Супата! Едва ли ще се намери малчуган, който да е възхитен и очарован от ежедневната супа в точно определен час и минута.
Трето: Пустият му следобеден сън! Още по-малко може да се наблюдава възторг от ужасната фраза: А сега всички да си умият ръцете, да си облекат пижамите и да лягат”, докато навън през прозореца слънцето настойчиво те кани на игра.
Четвърто: Направи това – направи онова! Не знам защо всички големи говорят колко е хубаво, че ще се науча на режим, на ред и дисциплина. Ето тук вече ми идва малко повече. Защото аз си знам едно – каквото и да върши човек, трябва да има мотивация, а действията – смисъл и цел – засега това ми е достатъчно. Тъй че – дисциплина и ред – по-нататък, а режим – само ако е необходим за здравето!
Пето: Абра – кадабра! Какви факирски умения имали учителките и лелите, че , видиш ли, можели да научат човек да си казва името, годинките, да яде с лъжица и вилица, да казва на уше кога му се пишка и кога – другото, да различава деня от вечерта, да знае, че слънцето не изгрява през нощта. Аз да не съм паднал от звездите? Всъщност, може и така да е, и какво от това? Че можели били да приспиват и събуждат и т.н. - все неща, които, между нас казано, отдавна си ги знам и мога. А ако питате мен, знам и много други, но на тях им викат бели, пакости, безобразия и тем подобни.
Продължава>>>
