Ню Йорк през 20-те. Един изящен роман, чийто екранизации все не стигат. И Лео ди Каприо, на когото толкова му отива да обича до смърт, че направо не е честно. Не е.
Има няколко причини, поради които да очакваш с нетърпение петата екранизация по романа на Ф. Скот Фицжералд - „Великият Гетсби”. Първата е саундтракът, в който участват Lana Del Ray, Florence and The Machine, The XX и още някои други любими, които обаче те карат да се зачудиш - как тези „модерни” парчета ще се впишат в история, случваща се през 1922г.? Ще ти развалят ли вкуса от глътките нелегален алкохол в устата или ще успеят да направят историята по-близка до днес-а, при това - без да й пречат?
Втората причина е още по-очевидна – участието на Лео ди Каприо и Кери Мълиган, които са ужасно добри по принцип, но и в случая. И третата е малко по-оплетена – великото на големите романи е, че прочитите им никога не стигат – всеки път ти казват нещо ново, което всъщност е старо, защото е вечно вярно. Но някак все не запомняме. Казах, че е оплетено, нали така?
И накрая - великото на екранизациите по големите книги е, че правят тези непрашасващи истини и „купонът” до достигането им достъпни за мързеливите. Или много заетите. Поднасят ги по-опростено (понякога), по-зрелищно (по-често) или просто ги вадят от прахта, което само по себе си е достатъчно. В този смисъл – трябва ли да се сравнява Леонардо ди Каприо с Робърт Редфорд (и "Гетсби" от 1974)? Отговорът е простичък - може "Великият Гетсби" 2013 да е старата песен, вече достатъчно добре изпята, ама този път е наистина лачена.
Защото филмът е зрелищен (не само заради 3D-то), грандиозен и велик точно колкото трябва - не твърде много, но достатъчно, за да ти заседне на гърлото.
"Великият Гетсби" нежно смесва минало, настояще и (допускам) бъдеще, класическо и модерно кино, ретро костюми и суинг с "електронно" парти, джази тромпети с модерна музика. Редува пищността на една епоха, опиянението от лукса и неутолимата жажда за забавления със също толкова неосъществимия стремеж към идеалното, чистото, непостижимото - олицетворението на предното е голямата, болезнена и обсесебена любов на Гетсби (ди Каприо) към Дейзи (Мълиган). Както казва самият Фицджералд - „Искам да напиша нещо ново, нещо необикновено и красиво, едновременно простичко и заплетено.“ И точно това и прави, а филмът повтаря същата формула. Резултатът е повече от чудесен - привидно плъзнат по повърхността, задава всичките важни въпроси на оригинала и показва цялата палитра от емоции, без да се обяснява твърде много.
Всичко това е така, не защото Джей Зи е продуцент, не заради Тоби Магуайър, който е чудесен в ролята не на Спайдърмен, а на Ник Карауей, нито дори заради режисьора Баз Лурман. Ами, защото метафората за любовта, като всичко, което искаш и припознаваш за чисто, красиво, луксозно и изискано, а то вземе, че се окаже цинично и проядено от инерция, е болест на всеки един век и на която и да е епоха. И защото е чудесен начин да надникнеш в правилника на "висшето общество" през онези години и вероятно да се изненадаш от това колко скъпо е всъщност скъпото. Ако сладко-горчивата история не е достатъчна, то Лео ди Каприо със сигурност стига.
Уверете се сами по кината от 17 май.
От Александра Филмс.
