Влизаме в тъмното на ресторант Tenebris, хванати за раменете на нашата домакиня Силвия. Тъмното е ежедневие за нея, защото тя е незряща. Ще прекараме 2 часа в нейния свят, защото в ресторанта е непрогледен мрак и за всичко ще разчитаме на нея и другите ни сетива. Тъмнината и незрящите домакини са в основата на концепцията на това място, което е единственият подобен ресторант на Балканите.
Адреналинът ни е на макс, не знаем какво ни очаква, защото около вечерята ни в Tenebris има много неизвестни. С цел преживяването за гостите да е силно емоционално, голяма част от нещата, които обикновено знаем за мястото, което посещаваме, тук остават скрити. Не знаем колко е голям ресторантът, нито какво е обзавеждането, не знаем дори какво точно ще вечеряме. Знаем обаче точния адрес на мястото – София, ул. Хан Аспарух 65, и изцяло се доверяваме на думите на тримата, които стоят зад идеята – Пламен, Симеон и Кирил. Те твърдят, че за всичко тук е помислено до най-малкия детайл.
„Посещенията тук стават само след предварителна резервация. Има изключително стриктен ред за влизане и настаняване. В кухнята ни работят трима готвачи, един от които е Светлана Илиева, заела третото място в Hell's Kitchen. Засега имаме четирима незрящи домакини, които носят ястията и са на разположение на гостите.“, споделя ни Пламен.
Избрали сме да опитаме две менюта – рибно и месно. След минути Силвия пристига отново. Леко се стряскаме от гласа, който чуваме в близост, защото няма как да я видим, че приближава. Поемаме чиниите, внимателно напипвайки ръката й.
- Как да ям сега? Това течно ли е? Или може с вилица? – питам озадачено.
- Съвсем спокойно може да ядете и с ръце, отговаря ми нашата домакиня.
В тъмното на ресторанта всъщност може да свалиш много от задръжките си. Да се насладиш изцяло на храната, без да се притесняваш, че хората около теб те гледат, че ще се покапеш, че не държиш виицата според етикета и т.н. Просто се отдаваш изцяло на вкуса.
В Tenebris са забранени телефони, фотоапарати, таблети и никакви предмети, излъчващи светлина. Ако стрелките на часовника ви фосфоресцират, ще се наложи и него да оставите в предверието, където вещите се съхраняват под ключ. С времето очите ни свикват с тъмнината и първоначалното притеснение отстъпва място на спокойствието. Започваме с все по-голяма лекота и точност да напипваме чашите с вода и бира. За ресторанта се прави специална тъмна крафт бира, която препоръчваме да опитате.
Второто ястие от 5-степенното меню пристига точно навреме. Силвия има отработен жест – леко ни докосва с тяло, така че да усетим къде точно се намира. Така можем да се ориентираме къде е и какво ни носи. Тя може да поставя ястието в подложните чинии на масата ви или да ви го подава в ръка – както се чувствате по-комфортно. Със Силвия се общува с лекота и много бързо минаваме от официалното Вие на приятелското Ти. Предразполага ни да й споделим как се чувстваме, имаме ли нужда от нещо, разсмива ни, и то с глас.
„Кога за последно прегърнахте сервитьора, който ви е обслужвал? Тук често се случва в края на вечерта, защото хората се сближават изключително бързо и лесно.“, споделя Симеон. „Никой не е учил домакините как да носят чинии и чаши, защото и без друго това не се вижда тук. Просто си избрахме най-приятните хора за екипа. Такива, които умеят да общуват. Те са с по няколко висши образования, владеят различни чужди езици. Жалко е, че в България едва около 15% от незрящите хора работят. При нас постъпиха автобиографии на хора, търсещи работа, които нямат търпение да са социално активни и да вършат нещо.“
Хапвайки от менюто, през цялото време гадаем какво точно ядем. Разпознаваме риба, гъби, целина, палачинка, картоф, свинско месо, рукола. Интересен е феноменът, при който усещаш познат вкус и името на продукта ти е на върха на езика, но не се сещаш кой е. След като вечерята приключи, ще ви покажат снимки на ястията, които сте консумирали. Кухнята е фюжън, с високо качество. Всяка чиния е красиво оформена, макар и да не виждате. Менюто се сменя всеки месец, така че елементът на изненадата да продължи да съществува. Ще издадем само една малка тайна – совите не са това, което са, а картофът само прилича на картоф. Всъщност е много повече!
Успяваме да опитаме от чинията и на другия, макар и с цената на омазани бузи и бутнат от чинията див лаврак. Подскачаме от удоволствие всеки път, когато разпознаем някоя от съставките в ястието. Разговорите се въртят почти изцяло около храната, но подхващаме и някои по-важни и лични теми. Тъмнината някак предразполага към откровения.
„Комуникацията вътре е на друго ниво, разговорите са много по-дълбоки. Причината е, че тук нищо не те разсейва – няма телефони, никой не ти звъни, няма селфита. Само ти и хората на масата. Няма как да не се чуете един друг. Тук зрящите хора разчитат на незрящите. Социалният оттенък на идеята е в това да покажем, че тези хора не са просто част от статистиката. Емоционалното изживяване е едно лично навлизане в техния свят. А това променя мисленето и създава нова гледна точка.“, разказва ни Пламен.
Мястото е подходящо и за провеждане на интервюта за работа, когато външният вид не е значим фактор. Организират се тиймбилдинги. Два часа на комфортна вечеря на тъмно може да излекува страха от мрака. Случва се също хора, които не ядат определен вид храна, не само да хапнат, но и да им хареса, просто защото не я виждат.
Стигаме до десерта. Един от тях е поднесен в кокетно малко бурканче. Интересно е да усетиш храната с пръсти, да я помиришеш и това да ти даде много повече информация, отколкото обикновено го правят очите.
Осъзнавам, че феноменалното на това място е във факта, че вместо да ти дадат, тук ти отнемат. И точно от това се чувстваш най-добре! Ако в другите заведения слагат картини по стената, канят известни певци, палят свещи на масата и хвърлят салфетки, тук тези неща не просто липсват, а нямате и най-важното – не виждате! И се оказва, че точно в отнемането, а не в претрупването, се крие истинското щастие! За сърцето и небцето!
