Живот. План. В тези три думи е съсредоточен целият свят на нашето съществуване. Необходими са ни хора, истински човеци, с които да продължаваме, без да спираме, а когато спираме - да не искаме повече да продължим, отпуснати в щастието на мига. Животът не свършва утре, не започва днес, а е постоянно усилие на неуморния копнеж към другия човек.
За едни е най-добре, когато поляните са зелени, а планините - сини. За други мирисът на прах и лющещата се мазилка в стария градски квартал са началото и краят на щастието. И когато осъзнаем кой и какво е нашият копнеж, ние започваме да правим планове, защото не знаем по-добър начин да структурираме мечтите си. Проблемът с плановете, както и с мечтите впрочем, е, че имат твърде висок коефициент на неполезно действие.
Не можем да бъдем никога сигурни какво ни чака зад ъгъла. Но животът и хората ни учат, че винаги е добра идея да имаме едно наум. Теоретичната конструкция на изкуството живот гласи, че щастието не е самоцел. Просто трябва да сме готови, че невинаги е просто. Но пък къде е иначе щастието от Плана? От живота? От човека?
