"Някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя... От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те са завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език..."
Хубаво би било често да си припомняме тези силни слова от страниците на "История славянобълргарска" –
първият труд на българската историография, написан от Паисий Хилендарски. Актуалното им звучене днес малко ме натъжава, но, вярвам, фактът, че България ражда толкова големи и обичани творци на словото, неподвластно на време и вятър, ни прави всички нас горди и щастливи да се наричаме потомци на солунските двама братя - духовници и просветители - създатели на славянската азбука.
Нека си пожелаем в днешния тържествен празник на словото и духа
просветление и мъдрост, неспирен стремеж към духовно усъвършенстване, да държим винаги очите и сърцата си отворени за малките неща, за непреходните стойности в човешкия живот, да се учим от своите, а не от грешките на другите, да се вслушваме, а не да поучаваме, да „виждаме”, а не да укоряваме, да пречистим мислите и сърцата си, да бъдем по-добри, по-истински, по-човечни. С помощта на могъщата сила, скрита в необятната вселена на книгите, можем да постигнем всичко това.
И тогава ще се завърнем в началото, когато бе... Словото. И тогава няма да се срамуваме, че сме българи, няма да се срамуваме, че сме човеци, а спокойно ще продължим... "напред към светли бъднини"!
