Ще открие ли човечеството тайната на вечната младост?

Из „Без възраст“ от д-р Андрю Стийл

Със своята сбръчкана кожа, беззъба уста и тромава, поклащаща се походка гигантските слонски костенурки на пръв поглед сякаш няма на какво да ни научат относно красивото стареене. Те живеят на далечните Галапагоски острови – вулканичен архипелаг в Тихия океан, чието име идва от старата испанска дума galápago, означаваща „костенурка“. Тези тромави влечуги достигат тегло над 400 килогра­ма и минават десетилетия, преди да достигнат зрялост със своята диета от листа и лишеи.

Галапагоските острови се прочуват, след като Чарлз Дарвин ги посещава през 1835 г., а уникалната им флора и фауна вдъхновяват неговата теория за еволюцията чрез естествен подбор. Гигантските костенурки са сред многото необичайни животни, които среща, и той събира няколко екземпляра, за да ги върне в Англия за по-нататъшни изследвания. Една от тях, Хариет, става най-старата костенурка с доку­ментирана възраст – тя умира от сърдечен удар чак през 2006 г. на почтената възраст от 175 години, надживявайки Дарвин с повече от век.

Но не впечатляващото дълголетие е най-интересното, що се от­нася до тяхната биология. Може да се каже, че екстремно дългият им живот се дължи на бавния темп на съществуване, а не на някакви специални способности – както една свещ, горяща двойно по-сла­бо, ще гори два пъти по-дълго. По-интригуващо е, че те, както някои други водни и сухоземни костенурки, риби, саламандри и още шепа странни създания, демонстрират така нареченото „пренебрежимо стареене“, тоест пренебрежимо малка загуба на капацитет с напред­ването на възрастта.1 При такива организми минаването на годините не оказва явно въздействие върху подвижността и сетивата, нито пре­дизвиква спад в плодовитостта. Хариет е също толкова пъргава на 8

170 години, колкото и на 30, по време на царуването на кралица Вик­тория. Което ще рече не много, защото все пак е гигантска костенурка.

Ние, хората, не сме такива късметлии. С остаряването ставаме немощни и набръчкани, а здравето ни се влошава. За да обясним на­гледно разликата, нека видим как рискът от смъртност се променя с времето. При костенурките той остава горе-долу постоянен с възрастта: след като достигнат зрялост, те имат приблизително 1-2% шанс да умрат всяка година. При човека, за разлика от тях, рискът се удвоява на всеки осем години.2 Отначало статистиката не е чак толкова лоша: на 30-годишна възраст вероятността да умрете през текущата година е под 1 на 1000, но бързо нараства. На 65 години вече се равнява на 1%, на 80 години – на 5%, а от онези, които „чукнат“ 90, само петима от всеки шест успяват да отпразнуват 91-вия си рожден ден. Някои проучвания сочат, че кривата се изравнява след 105-годишна възраст, тоест, че технически погледнато, изключително дълголетните хора може би спират да остаряват. Но дотогава шансовете за смърт вече са около 50% годишно и те вероятно биха желали кривата да се е израв­нила малко по-рано.

Ние сме в добра форма сравнително дълъг период – пет или шест десетилетия, през които рискът от смърт, болести и увреждания е сравнително нисък, преди рязко да се покачи с настъпване на старостта. Всички остаряваме и в течение на този процес придобиваме опит и мъдрост, но би било добре, ако го правим и със стил. Откакто свят светува, стареенето е естествена част от живота и предизвиква в нашето съзнание редица асоциации, не всички непременно нега­тивни. Но от биологична гледна точка най-добрата (и определено най-проста) дефиниция на стареенето е експоненциалното нараства­не на смъртността и немощта с течение на времето.

Съгласно тази дефиниция костенурките не стареят – те буквал­но са без възраст. Съответно и терминът „пренебрежимо стареене“ понякога се заменя с друг, по-привлекателен, а именно „биологично безсмъртие“. Как успяват костенурките да не остаряват с времето? И бихме ли могли ние, хората, с помощта на науката, да последваме техния пример? Съвременните проучвания, особено през последните няколко десетилетия, бележат огромен напредък както в разбирането на процеса на стареене, така и в способността за въздействие върху него. Той влияе върху нашия организъм на всяко ниво, от молекули и клетки до органи и цели системи. Нека разгледаме биологичните последици от напредването на възрастта и как тяхното разбиране може да доведе до пълна трансформация на медицинските грижи.

Стареенето е водещата причина за смъртта и страданията по света. На пръв поглед твърдението може да звучи нелогично, но ако разгле­даме биологичните аргументи зад него, изводът става неизбежен. С годините телата ни подлежат на добре познат набор от промени – като започнем от повърхностните, като побеляването на косата, бръчките и издължаването на носа и ушите, и стигнем до драматичните – като слабостта, загубата на памет и риска от смъртоносни заболявания. Ако шансовете за смърт се покачват толкова стремглаво с възрастта, то това се дължи на бързото и синхронизирано нарастване на вероят­ността от заболявания. Дори ако се отнасяме спокойно към мисълта за самата смърт – в края на краищата всички трябва да си отидем от този свят, – то същото не важи за годините на страдания заради увреждания и недъзи, които несъмнено бихме предпочели да избегнем.

С всяка допълнителна година живот рискът от рак, сърдечни за­болявания, инсулт, деменция и много други ужасни болести нарас­тва неумолимо. Лекарите и учените наричат всичко, което увеличава шансовете ни да заболеем, „рисков фактор“ – неща като пушене, над­нормено тегло, обездвижване и т.н. Но основният фактор, без значе­ние колко здравословно живеете, е самото остаряване. Един 80-годи­шен човек е 60 пъти по-вероятно да умре от 30-годишния.3 Той също е 30 пъти по-вероятно да получи рак и 50 пъти по-вероятно – сърдечни заболявания. Наличието на високо кръвно налягане увеличава риска от инфаркт два пъти4, а фактът, че сме на 80, а не на 40 – десет пъти. Деменцията е изключително рядка до 60-годишна възраст, но след това рискът от нея се удвоява на всеки пет години, по-бързо дори от нарастващия риск от смърт. Поне от гледна точка на заболеваемостта е по-добре е да сте 30-годишен, затлъстял, пиещ и пушещ като комин, отколкото 80-годишен, водещ безупречен начин на живот.

Крайният резултат от всички тези синхронизирани нараствания на рисковете е тежкото бреме на болестите. Половината от хората на 65 го10

дини имат две или повече хронични заболявания. Средностатистиче­ският 80-годишен човек страда от около пет различни неразположения и приема още толкова различни видове лекарства за тях.5 Популярната фраза „да умреш от старост“, строго погледнато, не е правилна, но тези недъзи в крайна сметка се развиват и прогресират до степен, при която един от тях става достатъчно тежък, за да отнеме живота ни.

В организма настъпват и промени, които правят заболяването по-лесно и драстично влошават протичането му. Така например с на­предване на възрастта имунната система отслабва и губи ефективност в борбата с инфекциите. Пристъпът на грип, който поваля един младеж за седмица в леглото, може да означава край за един пенсионер. По същия начин счупената кост за младия човек води просто до месец до­садно куцане с гипсиран крак, а за по-възрастния – до продължително залежаване и драстична загуба на мускулна маса, която прави завръща­нето към нормално съществуване трудно или дори невъзможно.

И накрая, има симптоми, които бавно, но упорито подкопават ка­чеството на живот: загуба на остротата на ума, забравяне и нараства­ща тревожност, клонящи към деменция; намаляване на мускулната сила, състояния като ревматизъм и артрит, които намаляват способ­ността ни да се придвижваме и да вършим нещата сами, а също сму­щаващи и неудобни промени като импотентност или неспособност да задържаме урината си. Дори ако нямаме по-сериозна диагноза, взети заедно, те унищожават нашата независимост и самочувствие, насла­дата от живота и приноса към обществото с напредване на годините.

Ние сме свикнали да разглеждаме всеки елемент от този списък с дисфункции като отделно състояние, до голяма степен независимо от останалите. Съответно и подходът ни към медицината е да трети­ра отделните заболявания. Прилагаме лекарства и операции за рака и сърдечните заболявания, поставяме ваксини за предотвратяване на инфекциите и осигуряваме домашни грижи, патерици и бастунчета за немощните възрастни хора.

Същевременно пренебрегваме изцяло първопричината, а именно самия процес на стареене.

Универсалността на стареенето означава, че то има огромни последици: представете си само драстичния му ефект върху отделния индивид, като намаляване на независимостта и качеството на живот, съчетани с грозящия го риск от болести и смърт, а после го умножете по броя на милиардите хора по света. И тук не става дума само за самите възрастни, но и за близките и роднините, които на даден етап трябва да се грижат за тях. Явлението отеква в цялото общество и дава отражение върху всички аспекти на ежедневието ни.

На Земята всеки ден умират около 150 хиляди души, като над 100 хиляди от тях умират от старост.6 Това означава, че в световен ма­щаб застаряването е причина за над две трети от смъртните случаи, а в богатите страни делът надхвърля дори 90%. Десетки милиони хора страдат години и десетилетия наред, тъй като здравето им се влошава. Едно природно бедствие с подобни мащаби би било абсолютно без­прецедентно. Биха се предприели незабавни международни инициа­тиви за подпомагане на бедстващите дори ако успехът не е гаранти­ран. Ако проблемът внезапно възникнеше в неостаряваща до момента цивилизация, тя щеше да положи херкулесови усилия, за да го реши възможно най-скоро.

Но поради самата повсеместност на явлението ние сме свикнали да го приемаме като даденост; неговата неизбежност го прави незабе­лежимо. Виждаме отделните трагедии с остаряването на приятели и роднини и осъзнаваме целия ужас на състоянието им, но обществото като цяло е безразлично. Разтърсващата световна пандемия от болести и смърт остава загърбена от него, защото е твърде голяма за разби­ране, затъмнена от собствените си гигантски размери.

Ние, хората, сме склонни да отдаваме значение основно на не­щата, които се случват тук и сега, без да се замисляме особено върху далечното бъдеще. Повечето от нас не пестят достатъчно за пенсията си и трудно спазват диети или режими от упражнения. Настройката ни, общо взето, е оптимистична. Може да си представим как на стари години, с посребрена коса, се отдаваме на нови хобита или играем с внуците си, но не и как лежим в болница, на системи и с катетър в пикочния мехур. Изследванията сочат, че хората не отричат съществуването на рак и инфаркти, но малко от тях смятат, че ще се случат тъкмо на тях.7 Ние също сме склонни да екстраполираме досегашния си опит. За щастие, повечето от нас не страдат едновременно от мно­жество хронични заболявания на млади години, затова и не си пред­ставяме, че ще ги имаме на преклонна възраст.

Ние до голяма степен сме изолирани от последиците на стареенето, защото най-старите и немощните са прибрани в болници и стар­чески домове, скрити от погледа на обществото. Докато сме малки деца, нашите баби и дядовци са просто мили, сбръчкани роднини, с чиито здравословни проблеми не сме наясно. Щом пораснем, започ­нем кариера и се сдобием със собствено семейство, отново рядко се включваме в грижите за възрастните. Тази отговорност обикновено пада или на нашите родители, които се грижат за майките и бащи­те си, или на нашите баби и дядовци, които се грижат един за друг. Всичко това означава, че обикновено не виждаме пълната картина, докато собствените ни родители или дори партньори не започнат да се нуждаят от грижи, а към този момент и ние самите вече не сме мла­ди. Естествено, тези обобщения варират при отделните семейства, но общо се потвърждават от статистиката. Проучване в САЩ установява, че средната възраст на хората, грижещи се за стар човек, е 63 години.8 Лесно можем да минем през първите четири, пет или дори шест десе­тилетия от живота си, без да се сблъскаме с проблема на стареенето, което прави още по-лесно да го изхвърлим от съзнанието си.

Ако все пак си представим какъв живот ще живеем след 10, 20 или 50 години, можем да се успокоим с мисълта, че имаме късмет. Стареенето е проклятие, но в същото време и благословия на богатия свят – ние просто имаме късмета да живеем достатъчно дълго, за да се сблъскаме с него. Не е ли по-добре да умреш на 90 години от сър­дечен удар, отколкото като дете от малария? Разбира се, а и фактът, че маларията е до голяма степен лечима, превръща смъртността от нея в тежко морално обвинение. Но горчиво-сладката новина е, че болестите, свързани с остаряването, надминават останалите като причина за смъртност в над три четвърти от страните по света.

Средната продължителност на живота в глобален мащаб е 72,6 години през 2019 г. и продължава да расте.[1]

Ако вече знаете това, значи сте малцинство. Проучванията показват, че въпреки оптимизма относ­но собственото им бъдеще повечето хора са песимисти за състоянието на света и смятат, че продължителността на живота е 10 или 20 години по-ниска. Повечето от нас си представят огромен „развиващ се свят“, където раждаемостта и смъртността са високи – в крайна сметка на това ни учат в училище. Реалността е, че повечето страни се доближават до развития свят по продължителност на живота, ако не и по богатство. Това е удивителен напредък, с който си струва да се гордеем – побе­дили сме много смъртоносни инфекции и сме подобрили качеството и продължителността на живота на цялото човечество. Обратната страна на медала е, че 70 години са достатъчно, за да усетим последиците от стареенето – ето защо и свързаните с възрастта състояния са основна причина за смърт и страдания по света.10

Това е криза, която се разраства, защото тенденциите остават същите и населението на планетата застарява. Ако все още не се е превърнала в глобално предизвикателство, то със сигурност ще се превърне през следващите десетилетия. Въпросът е какво можем да направим сега?

Отговорът се крие в биологията. Всичко започва през 30-те години на миналия век с пробив, променил научната история. Нараства инте­ресът към областта на храненето и започват задълбочени изследвания за въздействието на храната върху растежа на индивида и продължителността на живота. При един от експериментите учените вземат три групи плъхове, като на едната се позволява да яде каквото поже­лае, а на другите две се дават пестеливи диети, но в същото време се гарантира, че получават всички необходими хранителни вещества. Плъховете, ядящи по-малко, са по-дребни от екземплярите в първата група, но с напредване на експеримента става ясно, че размерът не е единственото, което се влияе от намалените дажби. Гризачите, хране­щи се до насита, скоро остаряват и умират, докато онези на диета оце­ляват. И не само продължават да живеят, но и са в добро здравословно състояние, без да посивяват и да боледуват от рак като по-добре хра­нените си колеги. Ограничените калории сякаш ги държат здрави и активни по-дълго време и забавят самия процес на стареене.

Оказва се, че това не е случайност или експериментална греш­ка. Оттогава диетични ограничения са изпробвани при най-различни същества като дрожди (едноклетъчни гъбички, използвани в пекар­ската и пивоварната индустрия), червеи, мухи, риби, мишки, кучета и редица други. Всички те живеят по-дълго и здравословно, ако се хранят по-малко от обичайното. По-активни са и страдат по-малко от болести на стареенето като рак и сърдечни проблеми (поне онези от тях, които имат сърца). Плъховете с намалени дажби имат дори по-добра козина от животните с нормален прием на храна. Естествено, ако отидем твърде далеч, ще предизвикаме изнемощяване, но ако пра­вим всичко както трябва, по-гладните плъхове значително надживяват представителите на своя вид, които ядат до насита, и са в значително по-добро здраве от тях. Подобни открития показват нещо забележи­телно: стареенето не е твърда и неизменна константа в животинското царство и един наглед прост подход може значително да го забави.

Нещо, което през по-голямата част от човешката история се е възпри­емало като природна даденост, всъщност може да бъде променено, ако се яде по-малко. В добавка, изглежда, че стареенето е съгласуван процес, защото екстремните диети предотвратяват не само едно-единствено за­боляване, свързано с възрастта, а всички наведнъж, като същевременно отлагат слабостта и смъртта. Защо тогава да не си представим лекар­ства, които биха могли да забавят или дори да обърнат „стареенето“, а не само отделните му компоненти? Това е зараждането на биогеронто­логията, или науката за биологията на стареенето.

От научна гледна точка фактът, че стареенето е поне донякъде съгласуван процес, е достатъчно очевиден. С възрастта започваме да страдаме едновременно от цял набор заболявания, всяко със своите сложни първопричини. Запушените артерии, предизвикващи сърдечни проблеми, умиращите мозъчни клетки при деменцията и излез­лите от контрол клетки на рака нямат много общо, но се появяват наведнъж. Би могло да изглежда като жестоко съвпадение, ако не бяха нашите дълголетни, гладни плъхове, при които всички тези проблеми дружно забавят появата си. Това предполага, че в организмите ни има тиктакащ часовник, който с удивителен синхрон отприщва цяла фа­ланга от напасти.

Ако се научим да контролираме стареенето, бихме могли да спа­сим и подобрим милиарди животи. Целта на тази област от медици­ната е да възпроизведе при хората онова, което вече сме виждали при други видове в резултат на диетичните ограничения: да ги поддържа по-дълго здрави и в добра форма, без болести и увреждания.

Ограничението на храненето е само началото. В края на краищата когато първите резултати са публикувани през 1935 г., учените все още не познават структурата на ДНК и дори не са напълно уверени, че ДНК е носител на наследствеността. В днешно време можем за броени часове да разчетем целия генотип на даден организъм. Разби­рането за това как функционира животът нараства експоненциално благодарение на набор от биологични инструменти и техники, които биха звучали фантастично преди век. Биогеронтологията, както всяка наука, дължи развитието си на изследователи, които стъпват върху постиженията на своите предшественици, а проучванията покриват редица области – от екологията до лабораторната биология.

Следва да черпим вдъхновение от разнообразието на живота на Земята12, включващ редица същества, остаряващи със забележително бавни темпове. Вече разгледахме слонските костенурки, които сякаш са овладели изкуството на биологичното безсмъртие. Как са могли да го сторят, след като стареенето изглежда повсеместно? Дори ако се придържаме само към по-близките до нас бозайници, продължителността на живота варира от броени месеци при някои гризачи до цели векове при гренландския кит. Как се е развило подобно многообразие и на какви трикове биха могли да ни научат тези същества, за да ста­реем по-добре?

Интригуващи резултати дават и лабораторните изследвания. При малките нематодни червеи например промяната в един ген, буквално на една буква от кода на ДНК, може да удължи живота десетократ­но. При мишките, чиято физиология е далеч по-сходна с нашата, вече можем рутинно да подобряваме стареенето по десетки различни на­чини. Открити са препарати, способни да забавят процеса или дори да връщат часовника назад, като някои от тях вече се изпробват при пациенти.

Тази изкусителна серия от наблюдения и доказателства вещае бъ­деще, в което стареенето ще се лекува. Моментът вероятно дори не е толкова далеч – през последните едно-две десетилетия най-сетне успяхме да кажем със сигурност що е стареене. А след като веднъж вникнем в същността на даден феномен, остава само да се научим да го контролираме.

Съвременното виждане е, че стареенето не е единичен процес, а съвкупност от биологични промени, които правят старите организми различни от младите. Тези явления засягат всички части от организма – от гени и молекули до клетки и цели системи. Те причиняват слабости и неразположения, влошаване на зрението, бръчки и заболявания у възрастните хора. Сега сме на етап, когато можем да съставим списък с въпросните промени и да търсим терапии, които да забавят или да обърнат всяка една от тях.

Идеите за третиране на процесите на стареене не са някакви аб­страктни теории – дори в момента те се тестват в лаборатории и бол­ници по целия свят. Добре познат феномен е натрупването на „старе­ещи“ клетки в телата ни. Те са малко, докато сме млади, но с времето броят им расте и се асоциира с редица заболявания. Още през 2011 г. е доказано, че премахването им при мишките подобрява здравословно­то състояние и удължава живота. Към 2018 г. лекарства, унищожава­щи тези клетки, са подложени на клинични изпитвания и при хора.

[1] По данни на ООН през първите месеци на 2023 г. средната продължителност на живота е 73,4 години. – Бел. ред.