В началото бе Нищото. После нещо дало накъсо, нещо друго гръмнало, станал Големият взрив и се появило Нещото. Но Нищото продължило да си съществува. И заедно с Такова станало най-използвана дума в човешката реч.

- Какво правиш?
- Нищо, работя.

Българите сигурно сме единственият народ, който отговаря по този начин. А всъщност със сигурност правим нещо. Та дори само да си бъркаме в носа. Едва ли някой може да даде смислен отговор на въпроса как се прави нищо. Но всички го правим. Парадоксално, нали?

- Какво става?
- Нищо?

А всъщност винаги става нещо (е, случва се и да не става, но това е една друга тема). Нищо е най-лесният и кратък начин да сложим край на разговор, който не искаме да продължим, или да прекъснем човек, който не ни е кой знае колко приятен.

- Мило, има ли нещо?
- Нищо.

А всъщност има нещо, защото ТЯ е сърдита, тъжно й е и не му говори. Всъщност ние, жените, ще отговорим на този въпрос по същина, но... чак на третото запитване. Защото по нашата логика мъжът трябва да се сеща какво се е случило, а не ние да му казваме. Точно тук е разликата. Мъжете нямат нашето абстрактно мислене. Те разбират нещата, когато са черни, изписани на бял фон. Четливо.

И така, докато бродело из човешките отношения и разговори Нищото ставало все повече Нещо. Не било малко, нито голямо. Не било розово, нито зелено. Никой не го е виждал, но последиците от него не са невидими. Нищото можело да се облече и в една, и в много думи. Случвало се често хората да говорят, говорят, говорят, и пак нищо да не кажат. 

Нищото нямало кой знае какви претенции. Кротувало си, така да се каже. И уж било Нищо, кръгла нула с две думи, а добавиш ли я към 1, си става чудна десетка.

Така че внимавайте с Нищото. Защото и аз, в мисли и раз-мисли, изписах толкова редове за едното Нищо...