Цукуру Тадзаки имал в училище четирима приятели. По една случайност в имената и на четиримата присъствали цветове. Двете момчета се казвали Акамацу (Червен бор) и Оуми (Синьо море), а момичетата Ширане (Бял корен) и Куроно (Черно поле). Само фамилното име на Тадзаки било лишено от цвят. Един ден приятелите му заявили, че никога повече не желаят да го виждат или да разговарят с него. И от този ден нататък Цукуру започва да се носи като обрулен лист през живота, неспособен на близки приятелства или отношения с когото и да било. Докато не среща Сара, дошла да му каже, че е време да проумее какво се е случило преди години.
А вие искате ли да разберете?
"Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" на Харуки Мураками излиза на български език на 13 октомври! След тази дата на разположение в българските книжарници ще са и новите издания на "Спутник, моя любов" и "Норвежка гора" – заглавия с безспорен принос за световната слава на писателя.
По случай излизането на "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване", издателство Colibri организира конкурс за графити рисунка. До 12 октомври участници от цялата страна могат да споделят своите проекти във Facebook страницата на издателството. Десетимата финалисти ще реализират своите творби на живо, върху табла с размер 100х100 и с материали, осигурени от организаторите, на 15 октомври от 18.00 ч. в градината на издателство Colibri (ул. „Любен Каравелов“ 54), в рамките на тематично парти!
Прочетете откъс от романа>>>
От юли във втори курс до януари следващата година Цукуру Тадзаки живееше почти единствено и само с мисълта да умре. Междувременно навърши двайсет години, но този предел нямаше никакъв смисъл. Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце.
Не направи в действителност опит да се самоубие най-вероятно защото мисълта да умре беше прекалено простосърдечна и силна и съответният начин да го стори не можеше да се фокусира върху конкретен образ в душата му. В случая конкретността беше по-скоро второстепенен проблем. Ако тогава наблизо имаше врата към смъртта, той непременно щеше да я отвори. Без никакво колебание, без никакви дълбоки размишления, а по-скоро като продължение на ежедневието.
За щастие или за беда обаче, Цукуру не успя да открие наблизо такава врата.
Често си мислеше, че сигурно щеше да е добре да бе умрял. Така този, сегашният свят, нямаше да съществува. Изглеждаше му съблазнително. Светът да изчезне, приеманото за действителност да престане да е реално. Светът да не съществува за него по същата причина, по която той вече не съществуваше за него.
Но в същото време не разбираше защо по онова време трябваше да стигне досами смъртта. Не можеше да си обясни защо дори да имаше конкретна причина, копнежът по смъртта бе чак толкова силен и успя да го обладае напълно в продължение на близо половин година. Да го обладае – да, много точен израз. Подобно на оцелелия в корема на огромен кит герой от Библията, Цукуру попадна в търбуха на смъртта и заживя в тази тъмна и задушна пещера, без да има представа коя година, кой месец, кой ден е. Живееше като сомнамбул или като покойник, който все още не е разбрал, че е мъртъв. Събуждаше се по изгрев-слънце, миеше си зъбите, обличаше първите попаднали му подръка дрехи, взимаше влака, отиваше в университета и си водеше бележки по време на лекциите. Следваше единствено програмата пред очите си като вкопчил се в стълба на улична лампа човек, за да не го отнесе бурният вятър. Не разговаряше с никого без нужда и върнеше ли се в самотния си дом, сядаше на пода, облягаше гръб на стената и размишляваше надълго и нашироко за смъртта или за липсата на живот. Пред него се разтваряше бездна, спускаща се досами земното ядро. Онова, което се виждаше в нея, беше превърнал се в твърд облак водовъртеж от пустота, а онова, което се чуваше – смазваща тъпанчетата на ушите дълбока тишина.
Ако не мислеше за смъртта, не мислеше изобщо за нищо друго. Не беше кой знае колко трудно да не мисли за нищо друго. Не четеше вестници, не слушаше музика и дори не изпитваше желание за секс. Случващото се наоколо нямаше никакъв смисъл. Измореше ли се да седи затворен вкъщи, излизаше и се разхождаше безцелно из квартала. Или отиваше на гарата, сядаше на някоя пейка и наблюдаваше до безкрайност как пристигат и заминават влаковете.
Всяка сутрин си взимаше душ, измиваше си старателно косата и два пъти седмично переше. И чистотата беше един от стълбовете, в които се беше вкопчил. Прането, къпането и миенето на зъби. Почти не обръщаше внимание на храненето. Обядваше в университетската столова, но след това не ядеше почти нищо съществено.
Ако огладнееше, купуваше в близкия супермаркет ябълки и зеленчуци и ги гризеше. Или пък ядеше хляб без нищо на него и пиеше мляко направо от картонената кутия. Дойдеше ли часът за сън, изпиваше едва ли не като лекарство само чашка уиски. За щастие, не носеше на алкохол и съвсем малко уиски бе достатъчно да го пренесе в света на съня. По онова време не сънува нито един сън. А и да беше, още едва родили се, сънищата се плъзваха неудържимо по гладката наклонена плоскост на съзнанието и устремени към владенията на пустотата, потъваха в нея.
Имаше съвършено определена причина Цукуру Тадзаки да бъде толкова силно обсебен от смъртта. Един ден разбра, че четиримата приятели, с които дотогава, и то от години, бе в топли дружески отношения, не искат нито да го виждат, нито да разговарят с него. Категорично, твърдо и безкомпромисно. Освен това нямаше никаква представа какво налага подобно жестоко известие. Нито пък се осмели да попита.
Четиримата му бяха приятели от гимназията, но Цукуру беше вече напуснал родния град и следваше в един токийски университет. Затова отлъчването му от групата не беше някакво тривиално притеснение. Можеше да срещне всеки от тях на улицата, без да изпита неудобство. Само че така бе само и единствено на теория. Живееше далеч от тях и това допълнително засилваше болката и я правеше далеч по-непоносима. Отчуждението и самотата се превърнаха в дълъг няколко стотин километра кабел и гигантският рудан го намотаваше с огромна мъка. И по всяко време на денонощието по тази претоварена линия пристигаха неподдаващи се на разшифровка съобщения. Звукът наподобяваше пробиващ си път между дървета бурен вятър и променяйки силата си, пронизваше на талази ушите му.
"Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" излиза на 13 октомври
Colibri, 18 лева
