„Момичето и пустинята. Азбука на развода от Аз до Той“ е ценно „терапевтично“ четиво, защото залага на рефлексията и искреността. Авторката ни въвежда живо и непосредствено в личната си драма и не ни спестява и най-фините си емоции и преживявания, свързани с раздялата. Целта й е да внуши, че няма смисъл да се борим да съхраним отношения, които не ни носят радост, в които нямаме свободата да бъдем себе си, в които изпитваме трайно чувство за вина и непълноценност. Въпреки спецификата на темата и прагматизма на включените съвети и предупреждения, тази книга звучи ведро и оптимистично.

Ето и откъс от романа:

С мъжа ми се оженихме година след запознанството. Обичах го! Десет години живях с чувство за топлина и закрила, за любим и скъп човек до мен, с възможност да съм такава, каквато съм, той се съобразяваше с мен и аз с него… Нашият малък семеен кръг, в който сякаш не можеше да проникне дори поглед, внезапно се сгромоляса просто за миг. От две негови изречения научих изведнъж, че не може повече да живее с мен и че има друга жена. Нищо не се побираше в главата ми, освен че тази жена имала котка! Бях изхвърлена от предишния си живот, от най-защитеното място в душата ми. Обезумяла обикалях из моето – нашето – жилище, натъквах се на неговите вещи, на приятелите – неговите приятели – с уплашен поглед, на дъщеря ни, която през цялото време гледаше един и същ филм – за развод… Той непрестанно се обаждаше и плачеше, и започваше винаги с: „Много те…“ – и маниакално очаквах да чуя привичното „обичам“, но той казваше: „моля“, и тогава аз започвах да плача. Той ме молеше… вече не помня какво, вероятно да оцелея.

Така минаха десет дни, които ми се сториха като месец. Аз само седях на крайчеца на дивана до телефона, там лягах и да спя понякога. Свекърва ми взе дъщеря ни, при мен дойде сестра ми. Понякога отивах до кухнята. Не можех дори да надникна в нашата спалня. Обикновено спях през деня, нощите бяха само мои. Беше зима, постоянно тъмно. Аз се вкамених, не разбирах вкуса на никоя храна. До последно се борех със съня, защото за 15 минути забравях какво беше станало и всеки ден, всеки ден ми се налагаше отново да си преразказвам всичко.

Трябваше да ги изживея тези месеци, този факт, че той е при друга – това го чувствах непрекъснато, – да изживея мълчанието му, новината, че е бил способен да ме лъже, лепкавата самота, страха да излизам навън. Трудно извеждах кучето, изпитвах несекваща болка от дърветата, от шума на влаковете, от светлините на минаващите коли. Вкъщи спряха всички часовници! Всяка, всяка минута го чаках с ожесточение, реших, че ще ям и ще спя, когато той си дойде. У всяка минувачка съзирах съперницата си, след три месеца избяга любимото ми куче, но почти не забелязах. Не общувах с дъщеря си, помня само как ме галеше по главата и ме молеше да си говорим. Всичко беше чудовищно.

Какво не направих? Нито веднъж за нищо не го обвиних. На никого не казах лоша дума за него. Не потърсих връзка с друг мъж. Изобщо не изпитвах никакви злобни чувства. Знаете ли защо? Защото му вярвах. И много го пазех. Сега, когато го бях загубила.

Какво направих? Отидох на психотерапевт. Изведнъж започнах да пиша много страшни стихове, от които хората плачеха. Загубих усещане за време, пространство и благоприличие. Неспирно обсъждах по телефона всичко с всички и веднага забравях кой какво ми беше казал току-що. Имах бели петна в паметта, не можех да работя –навсякъде ме взимаха на работа и навсякъде напусках. Където и да бях, исках само едно, да се прибера – при телефона и при себе си. И започнах да си водя дневник.

Първо записах нещо след нощта, която прекарах с друг мъж. Наложи се да пия водка, за да легна с него. Правихме секс. Това не беше от значение. Щом той заспа, аз избягах, оставих отворени всички врати и се върнах вкъщи. Проклинах мъжа си – за първи път. Какви ги вършиш, плачех аз, искам да се прибера, искам да се опра на рамото ти, обичам те, обичам всички, обичам стъпканото ни бивше семейство, не искам този свят, в който те няма теб, в който ме няма мен.

След някое време разбрах от кое у мен е избягал. Хванах за изплъзващото се опашле поредното несбъднато очакване и го проучих от всички страни. Бях много, много умна. Започнах да се боря със себе си. След още два месеца хващах всяко свое очакване, което понечваше да припари към нашите отношения, и изкусно, много изкусно се научих нищо да не очаквам от него.

Негово право е, си казах веднъж. Негово право е да не ме обича и да не иска да е с мен. Това най-трудно успях да приема. Престанах да очаквам от него каквото и да било: разбиране, връщане, дори обаждане. Не ми дължи нищо, никой нищо не ми е длъжен – си казах. Много се промених. И всеки миг осъзнавах, че много го обичам, и продължавах да подкрепям решението му, и го защитавах от упреците на моите приятелки и на родителите ми.

Самотата ми оставаше все така непоносима, но въздъхнах с облекчение, когато си дадох позволение да не търся трескаво някой мъж, който да го замести. Всяка нощ включвах компютъра и разговарях, разговарях в блога си с моя бивш мъж и със самата себе си.

А той живееше сам, виждаше се с дъщеря ни, жената стана две или три жени, даже някоя от тях веднъж ми се обади по телефона да го издаде. Стана ми много весело. По това време мъжът ми беше минал фазата на жалките лъжи и на трагичното си бягство от мен в своето убежище и взе да споменава думата връщане. Бях окрилена! Пак си говорехме с часове за всичко, което беше разбираемо и свидно само за нас двамата. Моята любов, безусловната ми готовност да го приема с всички негови прегрешения му създадоха усещане за безопасност. Примамих ли го? Не! В това, че го приемах какъвто е, нямаше лъжа.

Лъжата беше във всичко останало.

Аз нямах чувство за цялостност, за безопасност, за истина. Боях се да го гледам в очите и да го прегръщам всеотдайно като по-рано – ами ако пак ме удари? Две неща бяха най-страшни за мен, самотата и лъжите. Нямаше откъде да знам истината – научавах я случайно. Приемах го с лъжите му и с неговото ясно осъзнаване, че знам за тях, и това ме разрушаваше. Отблъсквах го с лъжите му и се гърчех от самота на диванчето си през сияйните летни вечери. Обикнах лошото време, то не ме задължаваше да съм щастлива.

„Добре, казах си един ден. Обичам този човек и се нуждая от него. Изстрадала съм го.“ От какво си недоволна? И ето отговора: вместо предишния живот сега имам ерзац. Дами, трябва да си отговорите: без кое за вас са неприемливи отношенията с мъжа? За мен – без доверие. Доверието ме застрашаваше с удар и аз се отказах от него. В дома ми идваше дадено тяло да забие пирон, да яде и да пребивава в състояние на почивка. Тялото правеше планове за отпуск, казваше думите „къща“ и „малката“. И още много думи от предишния живот. Аз се усмихвах и кимах. После тялото си отиваше, отнасяше неразкрита душата си и заклевам се – понякога отиваше направо при другата жена. По дяволите, често научавах за това! Понякога си мечтаех да съм глуха, сляпа или поне тъпа. Бях открита пред него и лъжите му ме нараняваха болезнено.

Така че станах мнителна. Мястото в душата ми, където беше домът, оставаше все така опустошено. Със злобна завист ходех на гости у приятели, където всички бяха по двойки. Какво ти пречи, умолявах себе си, стисни очи и не питай за нищо дори себе си. Нека лъже! Искам мъжа си, обичам го и ми липсва, дъщеря ни плаче, мацките са преходни, а аз съм му жена. И съм сама. Но на другата сутрин след поредната с ужас доловена лъжа едва се надигах от руините.

Знам всичко, мили дами, светът е пълен с блудни мъже тъкмо на тази възраст. Търпение: ще се върне, къде ще ходи!

Така и не му споменах нито веднъж, че всичко е разрушено. Защото съм страхливка – прекалено болнавият ми поглед, неприкрит своевременно, го подбуждаше към паническо бягство. Внушаваше му чувство за вина, а той не можеше да го понесе, така че пак и пак го щадях.

Прибраните или прибралите се след предателството мъже – какви са те? Без нито за миг да усетят опасност да ви загубят, те си казват: жена ми е мъдра, тя ще ме разбере и ще прости – и вечер се изнизват, изчезват от къщи в почивните дни, мият в банята следите от чужда козметика и научени от горчивия опит, тренират пред огледалото честен поглед. Мъжът ми не ме напусна заради друга жена, той се оттегли да търси себе си и като танк прегази нашите души. Господа мъже, знайте – вие ще се върнете при жената, която никога вече няма да ви обича като преди. Душата й е с отнета невинност. Тя може да не си признае, защото тогава ще трябва недвусмислено и непоносимо ясно да си даде сметка на каква цена се е сдобила с менте. Ментето е мъжът, на който всичко е простено, но нищо, вярвайте, не е забравено. Питала съм жени, които са успели – какъв героизъм – да си върнат изневерилите мъже. Интересно ли ви е какво казват? Вече не го обичам, спокойно казват те и отиват да му сготвят.

Пазете душата си, особено ако е загубила вяра в хората, не я продавайте срещу сурогат. Истинското никога няма да изиска такава безбожна цена, напротив, истинското ще опазва душата ви. Вие сте готова да се саморазрушите поради ужас от някаква смърт – несполука, неуспех, – вие не се харесвате нещастна, изоставена, вие казвате: не успях да се примиря – и плачете от отчаяние? Но няма кой да ви обикне освен самата вас, не предавайте себе си. Сега сте най-близкият човек на себе си, и мъж, и майка. Никой няма властта да ви съди.

И още нещо. Понастоящем аз се уча как да създам новия си дом вместо съсипания – съвсем сама. Много е трудно и още не успявам. Всичко се руши като къщичка от карти… Не мога да допусна домът ми да е от картон! Някой ден пак ще имам близък човек, но вътрешният ми градеж вече ще е здрав – независимо от неговото присъствие или напускане.

И така, вашият мъж ви съобщава, че ви напуска. Без значение дали изчезва при друга, или в нищото. Без значение защо. Вашата задача е да преодолеете първия етап. През този етап ще се помъчим да минимализираме щетите за децата, за вас ще говорим после. Не мога да ви ориентирам за продължителността на този етап. В моя случай беше един месец.

На първо място и най-важното, за което трябва да помислите, са децата...



Юлия Рубльова е опитен психолог и семеен психотерапевт. Понастоящем живее в Москва. „Момичето и пустинята“ излиза през 2009 г. и се изчерпва мълниеносно. С втората си книга, съвсем логично, авторката сменя гледната точка на анализа - заглавието е „Мъжката самота“.

Цена 12 лв. От ИК Colibri

С мъжа ми се оженихме година след запознанството. Обичах го! Десет години живях с чувство за топлина и закрила, за любим и скъп човек до мен, с възможност да съм такава, каквато съм, той се съобразяваше с мен и аз с него… Нашият малък семеен кръг, в който сякаш не можеше да проникне дори поглед, внезапно се сгромоляса просто за миг. От две негови изречения научих изведнъж, че не може повече да живее с мен и че има друга жена. Нищо не се побираше в главата ми, освен че тази жена имала котка! Бях изхвърлена от предишния си живот, от най-защитеното място в душата ми. Обезумяла обикалях из моето – нашето – жилище, натъквах се на неговите вещи, на приятелите – неговите приятели – с уплашен поглед, на дъщеря ни, която през цялото време гледаше един и същ филм – за развод… Той непрестанно се обаждаше и плачеше, и започваше винаги с: „Много те…“ – и маниакално очаквах да чуя привичното „обичам“, но той казваше: „моля“, и тогава аз започвах да плача. Той ме молеше… вече не помня какво, вероятно да оцелея.

Така минаха десет дни, които ми се сториха като месец. Аз само седях на крайчеца на дивана до телефона, там лягах и да спя понякога. Свекърва ми взе дъщеря ни, при мен дойде сестра ми. Понякога отивах до кухнята. Не можех дори да надникна в нашата спалня. Обикновено спях през деня, нощите бяха само мои. Беше зима, постоянно тъмно. Аз се вкамених, не разбирах вкуса на никоя храна. До последно се борех със съня, защото за 15 минути забравях какво беше станало и всеки ден, всеки ден ми се налагаше отново да си преразказвам всичко.

Трябваше да ги изживея тези месеци, този факт, че той е при друга – това го чувствах непрекъснато, – да изживея мълчанието му, новината, че е бил способен да ме лъже, лепкавата самота, страха да излизам навън. Трудно извеждах кучето, изпитвах несекваща болка от дърветата, от шума на влаковете, от светлините на минаващите коли. Вкъщи спряха всички часовници! Всяка, всяка минута го чаках с ожесточение, реших, че ще ям и ще спя, когато той си дойде. У всяка минувачка съзирах съперницата си, след три месеца избяга любимото ми куче, но почти не забелязах. Не общувах с дъщеря си, помня само как ме галеше по главата и ме молеше да си говорим. Всичко беше чудовищно.

Какво не направих? Нито веднъж за нищо не го обвиних. На никого не казах лоша дума за него. Не потърсих връзка с друг мъж. Изобщо не изпитвах никакви злобни чувства. Знаете ли защо? Защото му вярвах. И много го пазех. Сега, когато го бях загубила.

Какво направих? Отидох на психотерапевт. Изведнъж започнах да пиша много страшни стихове, от които хората плачеха. Загубих усещане за време, пространство и благоприличие. Неспирно обсъждах по телефона всичко с всички и веднага забравях кой какво ми беше казал току-що. Имах бели петна в паметта, не можех да работя –навсякъде ме взимаха на работа и навсякъде напусках. Където и да бях, исках само едно, да се прибера – при телефона и при себе си. И започнах да си водя дневник.

Първо записах нещо след нощта, която прекарах с друг мъж. Наложи се да пия водка, за да легна с него. Правихме секс. Това не беше от значение. Щом той заспа, аз избягах, оставих отворени всички врати и се върнах вкъщи. Проклинах мъжа си – за първи път. Какви ги вършиш, плачех аз, искам да се прибера, искам да се опра на рамото ти, обичам те, обичам всички, обичам стъпканото ни бивше семейство, не искам този свят, в който те няма теб, в който ме няма мен.

След някое време разбрах от кое у мен е избягал. Хванах за изплъзващото се опашле поредното несбъднато очакване и го проучих от всички страни. Бях много, много умна. Започнах да се боря със себе си. След още два месеца хващах всяко свое очакване, което понечваше да припари към нашите отношения, и изкусно, много изкусно се научих нищо да не очаквам от него.

Негово право е, си казах веднъж. Негово право е да не ме обича и да не иска да е с мен. Това най-трудно успях да приема. Престанах да очаквам от него каквото и да било: разбиране, връщане, дори обаждане. Не ми дължи нищо, никой нищо не ми е длъжен – си казах. Много се промених. И всеки миг осъзнавах, че много го обичам, и продължавах да подкрепям решението му, и го защитавах от упреците на моите приятелки и на родителите ми.

Самотата ми оставаше все така непоносима, но въздъхнах с облекчение, когато си дадох позволение да не търся трескаво някой мъж, който да го замести. Всяка нощ включвах компютъра и разговарях, разговарях в блога си с моя бивш мъж и със самата себе си.

А той живееше сам, виждаше се с дъщеря ни, жената стана две или три жени, даже някоя от тях веднъж ми се обади по телефона да го издаде. Стана ми много весело. По това време мъжът ми беше минал фазата на жалките лъжи и на трагичното си бягство от мен в своето убежище и взе да споменава думата връщане. Бях окрилена! Пак си говорехме с часове за всичко, което беше разбираемо и свидно само за нас двамата. Моята любов, безусловната ми готовност да го приема с всички негови прегрешения му създадоха усещане за безопасност. Примамих ли го? Не! В това, че го приемах какъвто е, нямаше лъжа.

Лъжата беше във всичко останало.

Аз нямах чувство за цялостност, за безопасност, за истина. Боях се да го гледам в очите и да го прегръщам всеотдайно като по-рано – ами ако пак ме удари? Две неща бяха най-страшни за мен, самотата и лъжите. Нямаше откъде да знам истината – научавах я случайно. Приемах го с лъжите му и с неговото ясно осъзнаване, че знам за тях, и това ме разрушаваше. Отблъсквах го с лъжите му и се гърчех от самота на диванчето си през сияйните летни вечери. Обикнах лошото време, то не ме задължаваше да съм щастлива.

„Добре, казах си един ден. Обичам този човек и се нуждая от него. Изстрадала съм го.“ От какво си недоволна? И ето отговора: вместо предишния живот сега имам ерзац. Дами, трябва да си отговорите: без кое за вас са неприемливи отношенията с мъжа? За мен – без доверие. Доверието ме застрашаваше с удар и аз се отказах от него. В дома ми идваше дадено тяло да забие пирон, да яде и да пребивава в състояние на почивка. Тялото правеше планове за отпуск, казваше думите „къща“ и „малката“. И още много думи от предишния живот. Аз се усмихвах и кимах. После тялото си отиваше, отнасяше неразкрита душата си и заклевам се – понякога отиваше направо при другата жена. По дяволите, често научавах за това! Понякога си мечтаех да съм глуха, сляпа или поне тъпа. Бях открита пред него и лъжите му ме нараняваха болезнено.

Така че станах мнителна. Мястото в душата ми, където беше домът, оставаше все така опустошено. Със злобна завист ходех на гости у приятели, където всички бяха по двойки. Какво ти пречи, умолявах себе си, стисни очи и не питай за нищо дори себе си. Нека лъже! Искам мъжа си, обичам го и ми липсва, дъщеря ни плаче, мацките са преходни, а аз съм му жена. И съм сама. Но на другата сутрин след поредната с ужас доловена лъжа едва се надигах от руините.

Знам всичко, мили дами, светът е пълен с блудни мъже тъкмо на тази възраст. Търпение: ще се върне, къде ще ходи!

Така и не му споменах нито веднъж, че всичко е разрушено. Защото съм страхливка – прекалено болнавият ми поглед, неприкрит своевременно, го подбуждаше към паническо бягство. Внушаваше му чувство за вина, а той не можеше да го понесе, така че пак и пак го щадях.

Прибраните или прибралите се след предателството мъже – какви са те? Без нито за миг да усетят опасност да ви загубят, те си казват: жена ми е мъдра, тя ще ме разбере и ще прости – и вечер се изнизват, изчезват от къщи в почивните дни, мият в банята следите от чужда козметика и научени от горчивия опит, тренират пред огледалото честен поглед. Мъжът ми не ме напусна заради друга жена, той се оттегли да търси себе си и като танк прегази нашите души. Господа мъже, знайте – вие ще се върнете при жената, която никога вече няма да ви обича като преди. Душата й е с отнета невинност. Тя може да не си признае, защото тогава ще трябва недвусмислено и непоносимо ясно да си даде сметка на каква цена се е сдобила с менте. Ментето е мъжът, на който всичко е простено, но нищо, вярвайте, не е забравено. Питала съм жени, които са успели – какъв героизъм – да си върнат изневерилите мъже. Интересно ли ви е какво казват? Вече не го обичам, спокойно казват те и отиват да му сготвят.

Пазете душата си, особено ако е загубила вяра в хората, не я продавайте срещу сурогат. Истинското никога няма да изиска такава безбожна цена, напротив, истинското ще опазва душата ви. Вие сте готова да се саморазрушите поради ужас от някаква смърт – несполука, неуспех, – вие не се харесвате нещастна, изоставена, вие казвате: не успях да се примиря – и плачете от отчаяние? Но няма кой да ви обикне освен самата вас, не предавайте себе си. Сега сте най-близкият човек на себе си, и мъж, и майка. Никой няма властта да ви съди.

И още нещо. Понастоящем аз се уча как да създам новия си дом вместо съсипания – съвсем сама. Много е трудно и още не успявам. Всичко се руши като къщичка от карти… Не мога да допусна домът ми да е от картон! Някой ден пак ще имам близък човек, но вътрешният ми градеж вече ще е здрав – независимо от неговото присъствие или напускане.

И така, вашият мъж ви съобщава, че ви напуска. Без значение дали изчезва при друга, или в нищото. Без значение защо. Вашата задача е да преодолеете първия етап. През този етап ще се помъчим да минимализираме щетите за децата, за вас ще говорим после. Не мога да ви ориентирам за продължителността на този етап. В моя случай беше един месец.

На първо място и най-важното, за което трябва да помислите, са децата.