В началото на 80-те години баща ми отиде до София в кратка командировка и се върна в Стара Загора с една плоча на Лучано Павароти, която бе купил от Унгарския културен център.
Сборната плоча с арии от различни опери бе на Hungaroton (по лиценз на DECCA), унгарският вариант на нашето Балкантон, а от обложката гледаше младият тогава Лучано.
Слушахме вкъщи плочата и направо не можехме да повярваме как пее този човек. Особено арията „Ah! Mes amis“ с 9-те горни „до“-та от „Дъщерята на полка“ (Доницети). Кристални височини, които се извисяват едно след друго като алпийски върхове!
По-късно разбрахме какъв фурор е предизвикал тенорът в Метрополитън опера, Ню Йорк, през 1972 г., когато е пял на живо тази ария (на запис все пак е малко по-лесно, може да се запише няколко пъти, докато стане добре). Спектаклите са с утвърденото вече сопрано Джоан Съдърланд. Именно тя му подава ръка за големите сцени в началото на кариерата му, като споделя „Най-после намерих тенор, който не само пее отлично, но и не е с една глава по-нисък от мен“ (Съдърланд бе висока 187 см).
В плочата на Hungaroton бяха включени още арии от „Фаворитката“ (Доницети), „Трубадур“ (Верди), „Кавалерът на розата“ (Р. Щраус), „Вилхелм Тел“ (Росини), „Пуритани“ (Белини) и „Бохеми“ (Пучини).
Тъй като слушането на грамофонна плоча е пипкаво занимание, трябва да се бърше, да се обръща, да внимаваш с игличката и т.н., записах албума на касета, която въртях стотици пъти. Особено стретата на Манрико от „Трубадур“.
По-късно се появиха VHS касетите и компакт дисковете, на които гледахме Лучано Павароти с неговата лъчезарна усмивка и невероятна актьорска игра.
През годините имах възможност да гледам спектакли в Метрополитън и Виенската Щатсопера, но не можах да го видя на живо. Въпреки това, толкова много съм го слушал и гледал на записи, че го приемам за близък.
Помня добре и онзи мрачен, дъждовен 6 септември 2007 г., когато шофирах по още по-мрачните завои след Кокаляне, на път за Боровец, когато по радиото казаха, че Лучано Павароти е починал. Но сега да не говорим за края, когато тенорът беше леко комичен с боядисаните си вежди и когато малцина (например редакторите в „Ню Йорк таймс“) смееха да изрекат публично горчивата истина, че е време да се оттегли от сцената.
Днес празнуваме рождения ден на Лучано и е най-добре да го направим с няколко негови изпълнения.
