Текстът е продължение. Виж първата част >>

Не съм имала роднини с подобна диагноза и си нямах на представа какво е. От филмите знаех горе долу за какво иде реч. Не разбирайки нищо ме изписаха по-зле от колкото бях влязла, но това са подробности. Нали обещах, че няма това да е темата на моят разказ :)

След всички препоръки от хората с белите престилки, това да посетя санаториум беше най-доброто, което ми предложиха. Другото хубаво нещо бе, че спрях цигарите, колкото и да е лоша причината важен е положителният резултат. Не надебелях, както се опасявах. Та, за санаториума. Представях си го хубаво място пълно със стари и болни хора. Ама хич не исках да ходя, стигаше ми в болницата приключенията. Една колежка обаче започна да ме разубеждава. Било хубаво, щяла съм да си почина, там ще ми правят рехабилитация, да съм отишла. Образите на старите и болни хора ме преследваше, но все пак си представих хубаво и спокойно място и се съгласих.

Беше в Банкя, беше август

Там бе хладно, спокойно и тихо. Взех си възможно най-малко дрехи и багаж. Все пак отивах в един вид болница, а не на почивка. В съзнанието си рисувах релаксация и приятно прекарване на времето, от други мисли можех да откача.

От малка вярвам в чудеса и, че „Животът е прекрасен”. Представях си, че съм на почивка в едно приказно и вълшебно място. Гледката не беше такава каквато си я представях. Имаше възрастни хора, но имаше и млади. Всички бяха мили и добри с мен. Та, както споменах в първата част, търсех любовта.

Където и да отивах бях сигурна, че мога да я срещна. В магазина, на парти, на кафе. Всеки един момент и случай можеше за мен да е важен. Бях УБЕДЕНА, че и той върви към мен, както и аз към него. ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ И ВСЕКИ ДЕН, но не и този път... Не ми мина и през ума, че точно сега, когато ми е най-зле и

на място, което ме плашеше, можех да срещна НЕГО

Гаджето брат, за който споменах вече, идваше да ме види у дома за по половин един час и отиваше на басейн :) Както споменах беше лято, защо да не отиде човека?! Последното нещо, което съм си мислела е да се разделя с него, не за друго просто не ми беше до това. Докато бях в санаториума не дойде дори веднъж. Естествено не издържах и му бих шута. Айде, че не съм срещнала принца е ясно, ама точно сега да си губя времето и с този индивид, няма да стане. Естествено ми беше малко криво, но поне разбрах наистина, че няма смисъл.

Първия ден се мотаех като муха без глава

Ходих на упражнения и на каквото трябваше и до обяд бях заета. А после? Почиваш, спиш, шляеш се, ей такива приятни неща. Викам си - хубаво, ами сега? Избутах първия ден, още ми беше ново и притеснено, но се справях.

Вторият ден всичко се повтори, е, добре де, не всичко :) Отидох си на последната процедура – Музикотерапията, и там видях, че има още един млад човек. Едно момче. Видях го като свършихме и тръгнахме да излизаме, той стана от стола

и погледът му попадна право на мен

Никога няма да забравя този поглед и тези очи. Та, нали съм си шматка и не съм от най-общителните това да отида до него и да го заговоря, абсурд. Хубаво, ами сега, какво да правя. Може да съм срамежлива, ама съм жена и ги измислям. Излизаме ние и аз знам, че е зад мен. Вадя телефона си и се обаждам на майка, говорим си обяснявам и как съм и как ще отида в кафето. Сигурна съм, че високият тон, с който говорих не беше нужен :) Ама имахме цел, за която майка не знаеше.

Свърших си разговора и отидох в кафето седнах си, а то за първи и последен път беше пълно, за мен беше странно. Явно и съдбата работеше за мен. Не след дълго Принцът се появи и попита може ли да седне.

Е, как да не може, бе пич :) Е, не го казах, разбира се

Бъзла съм, страхливка, притеснителна и пълна откачалка, но не и с него, не и тогава. За какво сме си говорили не знам. После отидохме да обядваме и всяка вечер в продължение на 7 дни бяхме заедно. С часове, от 24 часа, сме били разделени най-много 12 часа. Другите 12 си говорехме. Не знам за какво, но не спирахме. Бях спокойна и безкрайно щастлива. Не беше от София :), познайте от къде беше?

Дойде да живее и работи тук. След две седмици ми каза, че ме обича, след месец заживяхме заедно. ВСИЧКО, което казах в онази малка панелна кухничка, се случи. Всяка мечта и всяко желание. В единственият момент, в който не очаквах. През целия си съзнателен живот съм копняла за това и съм била сигурна, че ще стане. Че е там и ме търси и се зарадвах, когато ме намери.

Оттогава си имам една приказка, която обичам да казвам и в труден момент да си повтарям:

Всяко лошо нещо води нещо добро!