Винаги ме е вълнувал женският разказ за темата за емиграцията - за тръгването и, понякога, за завръщането. За мъчителното късане на пъпната връв с родината - тоест с нещата и хората, които съставляват личната и родовата история на всяка от нас.
Преди години в „Жената днес” една наша постоянна авторка (женена за чужденец и установила се за постоянно навън) направи удивителното откритие, че ако в началото на емиграцията болезнено ти липсват езикът, климатът, ароматите, гозбите, сценичните площадки на спомените, уютните привички и балканската задушевност, по-късно се оказва, че всичко това се свежда само до едно: хората. Най-близките, роднините, старите любови и верните приятели, очевидците на нашето израстване, съзаклятниците и менторите от младостта...
Всяка емигрантска съдба е различна и макар типажите на „глобалната българка” да могат условно да се класифицират благодарение на статистиката, този бюрократичен подход никога не ми е бил по вкуса. Не представителността е важна, а пъстротата и изповедността на тона, искреността на чувството. Представям си всички жени, които търсят и може би дори са намерили щастието си по широкия свят, като пеперуди – волни, размахали крилата на надеждата за по-ведро бъдеще, приютени от други родини (дали мащехи, дали свекърви). Но знам, че това е само розовата страна на медала.
Защото успоредно с високообразованите дами (каквито бяха авторките ни в оня брой, посветен на емиграцията) има и друга, не така видима тенденция: жени, по-възрастни или по-семпли по ценз и статус, които заживяват навън, прогонени от бедността. Те се грижат за децата, болните и немощните в по-богатите страни - като камериерки, бавачки, домашни помошнички, санитарки и болногледачки в домове за специални грижи. А това е изтичане на стойностна грижа, чийто дефицит се усеща остро в момента у нас. Практиката показва, че тези най-невидими жени изпращат у дома около половината или почти всичко, което спечелят. Много от тях са оставили у нас децата си - на роднини, на съпрузи, с които отдавна не живеят. Някои се борят всекидневно и всеотдайно да приберат при себе си децата си, други просто не могат да си го позволят. Да не говорим, че наред с дневните пеперуди, има и нощни – танцьорки, стриптийзьорки, компаньонки в барове, секс-труженички, подлагани методично на психически и физически тормоз от своите „робовладелци”. Това е черният разказ за емигрантката, който обективността ме принуждава да го спомена.
И все пак освен икономическата принуда, има и любов – това е втората най-честа причина да се озовеш в ролята на емигрантка.
А любовта е да сте глупави заедно (по Пол Валери).
