Вяра Николова 12 години работи като преподавател по математика, преди 10 години създава Образователен център „Материка“ , а през 2006 година - фондация „Материка“ (за подкрепа и развитие на талантите на деца и младежи). Дипломира се като сугестопедагог към Фондация „Проф. д-р Г. Лозанов и д-р Ев. Гатева“ и оттогава прилага сугестопедията и неформалното обучение като основни методи за усвояване на различни науки и разкриване на резервния комплекс у деца и младежи.
Задавам на Вяра Николова въпроси, които си е задавала всяка една майка на определен етап - от "Опасно ли е да повишавам тон на детето" до "Да му кажа ли, че Дядо Коледа не съществува". А ето и отговорите на професионалиста.
Често срещан проблем на децата е, че не обичат да си дават играчките. Трябва ли да ги учим да споделят?
За мен споделянето е много важен процес - мекотата в отношенията, споделеността са неща, които малко липсват в нашето общество. А всички ние сме част от един социум и ако не споделяме, няма как да се развиваме. В този смисъл, подкрепям идеята да се насочва детето да споделя своите играчки, леко и постепенно да изгражда свобода на общуване с другите деца. И ако подхождаме търпеливо и подканящо, ако ние споделяме и му показваме какво е добре да направи, така че постепенно и то да започне да споделя, не мисля, че можем да говорим за влияние върху волята му и негативни страни. Въпросът е дали всеки от нас като родител е готов да не налага собствената си гледна точка незабавно и с натиск просто защото смятаме, че сме прави.
Как трябва да се държи една майка, за да дава добър пример и да показва на детето си, че е хубаво да следва мечтите си?
Това е вътрешен процес на израстване и собствено светоусещане на всяка жена. За мен личният пример, собственото отношение към мечтите, пътят до тях, върховете и спадовете биха подали подсъзнателно увереността, че е хубаво да си следваме мечтите. Но на първо място, според мен, децата трябва да бъдат насърчавани да имат мечти, много мечти. Защото, ако нямаш мечта или тя умре в зародиш, ако правиш само това, което изискват от теб, няма да има после и какво да следваш. Ако ние като възрастни вярваме, че мечтите се сбъдват, ако имаме очи да виждаме малките стъпки до големите мечти, тогава и нашите деца ще растат спокойни, следвайки своите.
Може ли повишаването на тон да е с възпитателен ефект?
Д-р Лозанов е казвал - „Не е сигурно, че ако изкрещиш ще те чуят". Децата са наше огледало. Ако ние си викаме помежду си и аи повишаваме тон, те ще възприемат подсъзнателно този модел за правилен, защото родителите или учителите са техните авторитети. И ще започнат да викат в повечето случаи – когато играят, когато спорят, когато искат да привлекат внимание, когато не са съгласни. А повишаването на тон в никакъв случай няма възпитателен ефект – той влияе агресивно на човека, но не го променя. За да е ефективно, възпитанието трябва да бъде деликатно и продължително. Леко и търпеливо би трябвало да подкрепим детето и да го насочим в неговия път на развитие.
Приказките, измислиците и фантасмагориите могат ли да объркат представите на детето за реалността?
Според мен приказките и историите създават едно необяснимо усещане за удоволствие, потапят те в един интересен свят на нови идеи. Когато всичко е естествено и в баланс, в никой случай не би повлияло объркващо на детето, а по–скоро би дало възможност да се приемат естествено много и различни ситуации. Много е важно да се развива въображението на детето, да се подкрепя то да дава различни идеи и да предлага нови развития на историите. Създаването на една среда, потопена в приказност, носи радост на детето и ще го кара всеки път да се връща на това място и със същото любопитство и вдъхновение да участва и да ражда идеи.
Как да сме сигурни, че начинът, по който възпитаваме детето си, е правилен?
Като се доверим на собствената си интуиция, следваме сърцето си и слушаме детето си. И с много любов – понякога само тя е достатъчна!
