Темата от списание "Жената днес" е посветена на майките. За майката, като божество - от Милена Вълканова.

Първо ще ви разкажа всичко за Майка ми. Е, „всичко” е твърде амбициозен проект, защото тя действително беше ВСИЧКО за мен и едва ли ще мога да го обхвана в мрежата на дребното ми човешко умозрение, но както и да е – нека започна.

Майка ми беше гигантска и всемогъща. От малка си спомням как нахлуваше в ежедневието ми като хала – непредсказуема, гневна и страшна. Усещах, че трябва да бъда внимателна, да стъпвам на пръсти, за да не възпламеня огъня в пастта й, който аха-аха да ме изпепели... Затова развих нечовешки чувствителни антени, които я следяха зорко – улавяха с фотографска точност и най-фините трепвания в мускулатурата на божественото й лице, регистрираха и най-микроскопичните флуктуации в гласа и интонацията й. В Майка бяха и хлябът, и ножът.

Инстинктът ми подсказваше, че трябва да бъда в добри отношения с нея, ако искам да оцелея и занапред да получавам и храната, и закрилата, и сигурността. Тогава беше опасно да проявявам своеволия, да съм спонтанна, непослушна и лоша. В противен случай ме грозеше нейният помитащ гняв, съвсем закономерно равностоен в моята крехка детска психика на унищожение. Умирах да й се харесам, да я умилостивя, да й угодя. Но това беше causa perduta, ако ще да се обърнех с хастара навън.

Тя беше целият ми свят.

Гаранцията ми за живот. И за смърт

Бях три-четиригодишна, когато за пръв път гледах детско филмче, в което един от персонажите беше вещица. Не мога да ви опиша ужаса, който изпитах тогава пред образа на грозната старица, и истеричния писък, изстрелял се из гърлото ми. Сега знам, че в лицето на магьосницата, която владее света и неговите закони, аз съм припознала Майка – голямата, капризната, всесилната. Онази природната, която ражда живота, но и си го взима, поглъща го обратно в утробата си, и само с едно мигване насъсква стихиите срещу чадата си.

Да, именно гаранция и за смърт – защото ако не се затворех и изолирах, нямаше да мога да се съхраня психически, да запазя своя Аз. Затова и Майка се превърна във всичко, от което се дистанцирах и на което се съпротивлявах. Тя беше царицата в кухнята, която забъркваше вкусни манджи и насищаше пространството с божествени аромати, и до ден-днешен останали в емоционалната ми памет като белег на домашен уют. Аз пък бях интелектуалката с полупразния хладилник и вързаните ръце. Тя беше борбената, амбициозната и справящата се с външния свят, а аз бях отнесената, смотаната и бродещата из вътрешните селения. Тя – екстровертната, аз – интровертната.

И така, животът ми с Майка се превърна в непрекъсната борба и противопоставяне. Дори когато отдавна вече не живеехме заедно, аз продължавах да въртя в главата си дълги и мъчителни диалози с нея, доказвайки й колко не е права, че е това, което е, как ме е повредила на невръстна възраст, как аз днес не мога да приема себе си, защото ТЯ никога не ме е приемала. Тя държеше ключа към моето щастие, разбирате ли? Ако тя се променеше, аз щях да започна да се чувствам по-човешки, по-добре в собствената си кожа. Твърде голяма отговорност на нейните плещи, ми се струва. Но пък нали беше богиня, всесилна, всемогъща...

Това беше Майка. Говоря за нея в минало време – не, не, слава Богу, жива и здрава е. Просто Майка вече е майка. И

понижаването й от статуса на божество

до статуса на нормално, обикновено човешко същество, е едно от най-прекрасните и освобождаващи преживявания в живота ми. Никак не беше лесно, не крия. Защото всички на рационално ниво уж знаем, че и родителите ни са хора, обаче в емоционалния си казан дълго пазим детинския копнеж по съвършеното единение с великата майка, майката-свят, майката-живот, майката-смърт...

В мазето на психиката ни живеят древни архетипни образи, които са детерминанти на съществуването ни – архетипа на майката, извор на живота; архетипа на бащата, организиращ живота; архетипа на детето, новото начало, зародиша на третото непознато. И неизменно в хода на израстването ни родителите ни се превръщат в носители на тези архетипи. Архетипът се наслагва върху образа на родителя, натоварвайки последния с бремето на божествеността, която е и магическа, и зловеща. А в същото време бедната майка, докато ни възпитава, въобще не подозира какво се случва в детското сърце.

Много често образите на архетипа и на родителя така са се сраснали, че е почти непосилно да ги разделим отново, защото преди това трябва да се откажем от детството си, да прекрачим в измерението на психическата зрелост, а там е неизвестно. И отговорно. Далеч по-лесно е да вземаме решения, подчинявайки се или съпротивлявайки се на някого. Така отговорността остава в неговата градина.

И как по дяволите се прави това? Как да започнем да възприемаме Майка като майка? Честно казано, нямам представа, нямам рецепта. Знам само при мен какво се случваше през годините. И до ден-днешен си мисля за няколко особено знаменателни „срещи” с майка ми извън това време и пространство. Те така ме зашеметиха, че тотално разбъркаха връзките в мозъка ми. Малко по малко издърпваха килимчето изпод краката ми и обръщаха преживяването ми на сто и осемдесет градуса.

Първата беше, когато случайно намерих дневника й от студентските години. Почувствах се като воайор, но не можех да спра да поглъщам трепетите и вълненията на двайсетгодишното момиче, което щеше да се превърне в моя майка само след няколко години, когато някой щеше да запише сватбата на родителите ми на ням, черно-бял филм. Вече тийнейджърка щях да имам щастието да го гледам. Виждах ги млади, красиви, усмихнати, влюбени. Но най-изумително от всичко беше осъзнаването, че аз тогава не съм съществувала, че мен просто ме е нямало! А майка ми е имала живот и преди мен, и преди да стане майка.

Тя всъщност е била и девойка, и любима,

и студентка, и търсеща... А по-късно щях да ги видя прегърнати с баба ми да се заливат от смях, без да мога да откъсна очи от тази сцена, която ме зашлеви с прозрението, че майка ми всъщност е и дъщеря. И много страдаща, беззащитна, изоставена и малка дъщеря – когато баба ми почина.

Тези няколко, наглед тривиални, „пробойни” в континиума на времето и най-вече на съзнанието ми обърнаха перспективата и ме накараха да видя майка ми отвъд ролята й на Майка. Тя очевидно притежаваше много други роли, а те я правеха пълнокръвно, богато, многопластово човешко същество, което определено не беше мое продължение и имаше живот извън моя. Имаше и право на грешки и несъвършенства.

Сега вече знам, че моята майка не е била вещица, не е искала да ме обсеби, не е участвала в световен заговор за унищожението ми. Тя просто се е справяла, както е могла. Била е несигурна, изморена, раздразнителна. Имала е вероятно своите вътрешни драми, не по-малки от моите сега, и подозирам, че на практика не е била по-всемогъща от мен в настоящия ми вид.

Освен това животът се оказа (и все още е) твърде щедър към мен, дарявайки ме с много други майки в лицето на моите приятели и на „случайни” хора, които ме „акушираха” всеки път, когато умирах и се раждах наново, и виждаха в мен повече, отколкото аз можех да видя, като по този начин ме „хранеха” с любов към себе си и самоуважение. В крайна сметка се оказа, че „пъпните върви” могат да бъдат повече от една, че не е задължително да са константни величини, че не е нужно да се вкопчвам в никоя конкретно, че винаги има достатъчно храна и поне една отворена ръка към мен, стига да не съм се втренчила в онази единствената.

И така, постепенно пораствах, докато Майка ми се смаляваше в майка, за да успеем накрая да се погледнем очи в очи, на една плоскост. Да не казвам голяма дума, защото никога не знам какво се крие в скрина, но сега се чувствам свободна да обичам майка такава, каквато е, а Майка живее вътре в мен и ми дава енергия, когато е важно да се усетя силна. Парадоксалното е, че колкото повече намирах себе си, отдалечавайки се от майка ми, колкото по-успешно се разграничавах от нея и си прибирах проекциите и очакванията, толкова повече се приближавахме една към друга. Защото вече можехме да се срещнем по нов начин. Човешко същество с човешко същество.

 

---------------

„Сега вече знам, че майка ми не е била по-всемогъща от мен самата в настоящия ми вид.”