През 1922 г. 1 ноември е обявен за Ден на народните будители в чест на всички "заслужили българи". Към онзи момент ясно се съзнава значимостта на работата и влиянието на писатели и революционери. Стоян Омарчевски, по това време министър на народното просвещение на България, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. В знак на признателност в много градове и села се именуват улици, читалища и училища на народни будители. 

По повод Деня на народните будители помолихме Магдалена Абаджиева, главен асистент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин” при БАН, да ни събуди с малко светлина и информация по една доста интересна и заплетена тема - има ли дума колежка. Съществува ли такава дума, уместна ли е употребата й, криворазбрана начетеност ли е неглижирането й, или напротив? Ето какво е експертното й мнение. 

Казвам думата „дъжд” и разпознавам капките, които изпълват значението на тази дума. Но освен тях виждам и отраженията върху листата след дъжда. Виждам усилието си да надникна в цветовете през капките и гледайки тези плетеници от чудни прозрачни форми през въздуха, да отпътувам с облаците към онази пета посока – височината. Посоката на дъжда. Така са възникнали думите – като пътуване. Ден след ден чрез тях човекът е опознавал все повече от територията на своите духовни търсения. Откривал е нови обекти, нови усещания и ги е назовавал. Думите са следите на човешкото познание. Чрез тях можем да видим откъде е минал човешкият ум, какво е срещал, какво го е пленявало и вълнувало, накъде е гледал. Човекът е водил войни, затова има такава дума – „война”. Човекът е обичал – затова я има думата „любов”. Човекът е съхранявал думите – затова казваме „буква”, „страница”, „книга”. И още толкова много… Няма как да съществува дума, която да не се свързва с конкретен обект от действителността. Необходимостта от назоваване на новите понятия е причината за появата на думите.

Питате ме дали съществува думата „колежка”. Ще отговоря така: да, съществува, защото в българския език е добре развита системата за образуване на съществителни имена за означаванe на лица от женски пол от мъжколични съществителни имена с помощта на суфикси. С други думи – съществувала е необходимост лицата от женски пол да бъдат означавани, за да може в речта да се разбира за кого се говори. Това е резултат от първата основна функция на езика – комуникативната.  Трябва да се отговори и на още два въпроса – използва ли се днес думата „колежка” и уместна ли е нейната употреба? Защото има думи, които възникват в езика ни и отмират, спират да се използват.  Такъв пример е „другиня” със значение ‘приятелка, другарка’.  Днес казваме, че тази дума е остаряла. Тя съществува, защото можем да я срещнем в българската възрожденска литература, например, но не можем да кажем, че се употребява широко в съвременния български книжовен език. Думата „колежка” съществува, описана е в „Речник на българския език” (най-големия и представителен тълковен речник на българския език) със значение ‘жена колега’. Тя навлиза в българския език чрез руския, но е от латински произход (от лат. collēga). Образувана е от мъжколичната форма „колега” чрез наставка –к(а), така както са образувани и думите „учителка”, „приятелка”, „продавачка” и др. Тъй като в някои сфери на живота са се срещали само мъже, в езика ни не се е появила необходимост от съществуването на женсколични форми. Затова не можем да образуваме съществителни имена в женски род от думите „летец”,  „войник”, „войвода” и др.

„Колежка” е дума, която е образувана правилно чрез установен в българския език словообразувателен модел и освен това се използва широко в съвременния български език. Има тенденция в някои случаи формите за женски род да се избягват, защото се смятат за неуместни. Така се ограничава употребата на думите „директорка”, „професорка” и др. Избягва се и употребата на думата „колежка” и това според мен е резултат от силното влияние на английския език върху българския. Знаем, че в английски много често една и съща форма на съществително име означава както лице от мъжки пол, така и от женски: teacher (учител и учителка), cousin (братовчед и братовчедка), friend (приятел и приятелка), colleague (колега и колежка)  и др. Това, че дадена дума съществува в езика, не означава, че тя може винаги и при всички случаи да се употребява. Тук говорим за две различни неща.

Лесен пример мога да дам с използването на думите от турски произход. Днес в ежедневната реч можем спокойно да кажем: „пишман станах, че дойдох”, но ако говорим официално сме длъжни да кажем: „съжалявам, че дойдох”. Думата от турски произход в случая е стилистично оцветена и е знак за това, че ние не говорим официално. Смея да кажа, че „колежка” може да се използва съвсем спокойно в ежедневната реч, но в официално-деловия стил определено има тенденция да се избягва формата за женски род и да се използва само мъжколичната форма „колега”. Това е процес, който върви в езика ни вече доста години и е довел до това в официални разговори употребата на „колежка” да звучи неуместно. Затова в университетите преподавателите се обръщат с „колега” както към мъжете, така и към жените. И тук искам да кажа нещо много важно. Езикът се променя и се развива, в него навлизат чужди думи, влияния от други езици, появяват се нови понятия, които водят до появата и на нови думи. Не всички изменения в езика обаче се определят като правилни. Затова говорим за книжовна норма. Нормата винаги досега се е установявала чрез т.нар. „високо слово”, чрез образците на художествената литература. Ще дам само един кратък пример - на писателя Иван Вазов дължим навлизането в литературния ни език на думите „дъх”, „заник”, „изгрев”, „здрач”, „тучен”, „грохот”, „ладия”, „тътен” и др. Мисля си, че днес българската литература е под силно чуждо влияние. Ние не се вглеждаме достатъчно в това, което до момента е създадено и съществува в езика ни, а внасяме безконтролно не само чуждици, но и цели синтактични конструкции. Много често чета изречения в днешните произведения, които не ми звучат български и това е не само заради думите, но и заради начина, по който се построяват изреченията.

Затова ми се иска, особено на днешния ден, на Деня на будителите, да си пожелаем езикът ни да съхрани своето богатство и да не губи от колорита си, да продължи да се развива като български, а не като чужд език. Може би е хубаво, че чуждоезиковото обучение вече се въведе и в детските ясли, но нека бъдем по-внимателни. Децата трябва да могат да мислят и да се изразяват първо на родния си език, да търсят и откриват богатството на българските думи.  И ще завърша, като цитирам Атанас Далчев, който е казал, че човек на родния си език казва това, което мисли, докато на чуждия мисли за това, което трябва да каже. Доброто владеене на родния език дава свобода и нови пространства на мисълта. Защото както казах в самото начало – езикът е пътуване. Най-вълшебното пътуване.