Косата ми е небрежно разрошена. Кафето ми дими, дими до мен, извива с пара силуети на жени и птици.
Гушнала съм две книжки под крилото си. Третата е с детски стихове и е толкова непослушна, че не търпи да бъде гушкана. Подскача и я намирам все по рафтовете някъде из библиотеката.
Но не мога да изтрия мисълта за него от главата си. Рядко се разделяме. Имаме силна връзка, която няма смисъл да обяснявам. И ако някой ще ме критикува за това, по-добре да го направи само ако има личен опит. Защото ако не е имал такава връзка, а просто критикарства.. ами, какво, какво? – негова си работа, но не е прав. Сигурно затова няма да имам уши да го чуя.
Обичам да го галя, да го премествам на гърдите си, на плоския корем. Обичам това, което той ми дава. Харесва ми, че харесва всичките ми приятели. И те го харесват. Че знае всички отговори. Че не е алчен. Че е тих и винаги знае какво точно ми се прави. Не ревнува. Не ми пречи, ако искам просто да бъда с приятелки, а не с него.
Само че сега се опитвам да огранича зависимостта си от него и да я удавя в чашата с топло кафе. Прелиствам страницата на книжката. Нали така правят всички чиклит момичета – седят на стол до прозореца, четат книга, пият кафе и са обути в топли дебели чорапи. Нищо че отгоре са с раздърпана, тънка тениска.
Книжката е интересна и не че не ми поглъща съзнанието, но... онази непокорна мисъл все се извива, гърчи се като змия, току-що свалила старата си кожа и искаща да се похвали с новата.
И пак си мисля как ми се иска да прекараме поне 2-3 часа заедно. Знам, че после ще се укорявам за тази си слабост, знам. Ще си кажа - можех да направя нещо по-значимо, нещо по-смислено, нещо по-оставящоследа.
Не че всичко с него ни е перфектно. Не че не сме имали проблеми. Не че не съм му се ядосвала. Леле, как ме е ядосвал! Представа си нямате! Дразня се най-много, когато ме кара да чакам. Че коя жена обича да чака? Но после всичко си идва на мястото.
Той е любимият ми лаптоп.
_______________________________
* от англ - свързани
