Вярвам, че книгите сами те намират, когато имаш нужда от тях и ако се опиташ да ги четеш по което и да е друго време, вероятността да не ти допаднат, е много голяма. Затова без да имам претенции или да препоръчвам даден роман като "задължителен-да-се-прочете", по случай деня на буквичките представям моята строго субективна и съвсем неизчерпателна селекция (5:3+1) от "важни книги", пък може и някоя от тях точно в този момент упорито да те търси, знае ли човек:


5 книги за деца:


“Патиланско царство” – Ран Босилек

Това е книжката, с която се научих да чета, когато се роди брат ми и майка ми вече нямаше време да ме приспива с приказка. Признавам си, че не помня много за какво точно ставаше дума (бях на 5), но знам, че беше пълна с приключения и пакости, а баба Цоцолана понякога малко ме плашеше, но въпреки това си я харесвах. Помня също, че доста ме разсмиваше.

Какво научих от нея? Че е хубаво да имаш приятел, който да ти разказва за всеки ден, момент и час от живота си. И някак си, дори и само от учтивост, да бъде вечен...


“Питър Пан” – Джеймс Матю Бари

Това е може би една от много малкото книги, които съм чела повече от веднъж (по принцип мисля, че има твърде много романи/филми, за да губя време да се връщам към нещо вече минато. Това е напудреното обяснение – по-простото е, че не ми е интересно – знам какво ще стане). С Питър Пан обаче беше различно и подозирам, че причината се крие във факта, че краят наистина ме ядосваше (затова тогава я и пренаписах в стихотворна форма с Правилния (!) край, но това е друга история).

Какво научих от нея? Че не винаги съм съгласна с автора и че неговият “щастлив край” не е задължително да е моят (Питър Пан т-р-я-б-в-а да порасне и точка!), но и че това не ми пречи искрено да се наслаждавам на всяка една страница до самия ПРОКЛЕТ финал. Научих и че всяко момченце има нужда от майка дори повече, отколкото от жена, а много по-късно разбрах, че синдромът “Питър Пан” си е психологическо състояние-диагноза и изисква сериозна работа по себе си, за да бъде превъзмогнат. Научих и че понякога и от най-свирепите врагове има смисъл, защото дори и войните могат да са на игра - нужно е само малко детска невинност и любов към другия, за да са спестени реалните жертви.


“Без дом” – Хектор Мало

Книгата, на която плаках.  От “Сърце” (и тази ми е любима – тя обаче е от Едмондо де Амичис). Прочетете и двете, заслужават си.

Какво научих от тях? Колко важно е семейството, да си добър с другите на всяка цена, да не се отказваш, да не спираш да се надяваш, защото всеки рано или късно си получава заслуженото – положително или отрицателно - всекиму според посятото.


“Капитан Немо" (20 000 левги под водата) – Жул Верн

Не знам дали се вписва съвсем в категорията  “детски книжки”, обаче аз я четох като малка (10?) и помня, че ужасно много ми хареса. Какво научих от нея? Честно – освен, че ми беше много интересна (особено капитан Немо – винаги са ми любими знаещите герои – например в "Алиса" най-много харесвам Гъсеницата), бях искрено изумена, че този човек е измислил подводницата толкова години преди някой дори да допусне, че тя ще стане реалност. С други думи разбрах, че за въображението няма граници и че нещата, които ни се струват невъзможни, все някога се случват. Когато им дойде времето. Надявам се предното да не важи и за романи като “1984”, че лошо...

3 книги за по-големи (но не прекалено)


"Лъскави картинки" – Симон дьо Бовоар

Колкото и да имам афинитет към автори-мъже (простете), гаджето на Жан-Пол Сартър е талантлива, макар и малко обрана откъм емоции писателка. Тази книжка е за моментите на сърдечна изтръпналост и е интересна от психологическа гледна точка – комплексът на Електра тресе героинята от първата до последната страница. Забавно е, а и на моменти поучително.

И какво научих от нея? Разни неща за екзистенциализма и философията, скучни работи.


"Луна и грош" – Съмърсет Моъм

Той е от писателите, чийто разкази са по-известната част от творчеството му, обаче аз имам слабост към романите – не свършват прекалено бързо и остава достатъчно време да се потопя в историята, за да опозная героите наистина добре. Книгата е художествена измислица, но е вдъхновена от реалния живот на Пол Гоген – на около 40г. героят на Моъм решава да изостави доходносния си бизнес, семейството си, да замине в друга държава и да стане художник, който спи по пейките и живее в мизерия. Първо в Париж, а после и къде ли още не. Написана е малко ретро, което е разбираемо, но пък е увлекателна.

Какво научих от нея? Че гениите са луди, по-вероятно е да не са добри хора и че не могат да създават нормални връзки с другите, защото не им пука за тях. Например. Може и да се мразят и затова да не са способни да обичат друг, но това не е в тази книга. Научих и по-важното -  че никога не е късно да последваш вътрешния си порив и да се осъществиш като онзи, който всъщност си. Без значение от цената.


"Духless" – Сергей Минаев

От всичката “нова и бърза” литература, най-талантливо описващият тази вече твърде преекспонирана грозна, пластмасова реалност, населена с “мумии” с пари и пороци, е именно Минаев. Скромно смятам аз. Не е от книгите, които ще ви “останат” (малко тип Бегбеде е, но е по-руско, ако ме разбирате) и ако обичате да четете за един аспект от настоящата реалност, погледнат строго през призмата на парите, партитатата, светските събития, наркотиците, златотърсачките и тоталната липса на дълбоки и истински взаимоотношения между хората, водеща до неизбежна и тежка самота там, вътре, тази е книгата. Какво научих от нея – повърхностните неща, суетата, егото, социалният статус, парите и кариерата могат да те направят много нещастен и празен човек. Уошо, Сержи, уошо. (Вметка – вторият роман на Минаев, издаван у нас – “Media Sapiens” – е доста близо до пълно фиаско, не препоръчвам).

За финал:


"Сидхарта" – Херман Хесе

Хесе е странна птица и този “роман”-притча казва някои много важни неща. Будизъм плюс малко скучен стил на писане. На моменти е досаден даже – Хесе по принцип не е от авторите с твърде изящно и увличащо читателя перо, по-скоро е умен, философ е и писанията му са дълбоки (и по принцип бих казала “и какво от това, като не е интересно написано”, само че не и в този конкретен случай). Затова само вмятам, че ако издържите до края (кратичка е), ще знаете, че е имало смисъл. Защото да, във всичко има.