През февруари - неофициалния месец на любовта - писателката Валентина Чебени ще ни сподели „Тайната рецепта на любовта” – една сгряваща история за любов, сладкиши и преодоляване на болезнените тайни от миналото.

В преломен момент от живота си младата италианка Елетра тръгва по следите на ревностно пазеното минало на болната си майка Еда, докато семейната им пекарна е пред фалит, а нито миналото, нито бъдещето носят каквато и да е утеха или надежда. Следите отвеждат красивото момиче на чудатия средиземноморски остров Титано, за който се носят всевъзможни митове и легенди. 

Потвърждение за част от тях Елетра получава още със стъпването на бреговете му – островът е разделен на две, като жителите на едната половина оцеляват трудно, изхранвайки се основно чрез риболов и от малкото туристи. Другата му половина пък е населена от тихи, облечени в черно жени, наричани от останалите с презрение „морските вдовици” – прозвище, чийто зловещ произход идва от случилата се преди време жестока трагедия, отнела мъжете им. 

Между двата лагера по средата на острова се издига манастирът на света Елизабета. Именно там се крият всички тайни и се разбулват всички мистерии. Три жени живеят заедно зад стените му, всяка със своята болка. Елетра се присъединява към тях, готова на всичко, за да разбере истината за своя произход. И така, на острова, разделен на две от стара тайна, Елетра не само ще научи истината за живота на майка си и за баща си, когото не познава, но и ще се натъкне на истината за своето собствено минало. Наред с това ще преоткрие истинската си страст – да твори вълшебни сладки изкушения и… отново ще усети магията на любовта.

Но най-сладките аромати в кухнята носят най-много болка на Елетра, защото всичко си има цена, а и мрачна заплаха е надвиснала не само над манастира, ами над целия остров. Освен затрогващата история на Елетра книгата съдържа и рецепти на традиционни италиански ястия като винени праскови с бита сметана, анасонов хляб със захарна глазура и др.

Валентина Чебени е родом от Рим, където живее и до днес. Автор е на няколко романа, а „Тайната рецепта на любовта” е първата й книга, която излиза на български език. Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата, която излиза от "Сиела" в превод от италиански език на Росица Николова.

Снимка: Сиела

Фериботът, единственият, който свързваше острова с кон­тинента посредством седмични курсове, навлезе в спокойните води на залива, оставяйки зад себе си следи от златиста пяна и едно безкрайно пътуване. Една огромна скала, покрита с дива жълтуга и ирис, над която се издигаше бялата фасада на фара, приветства навлизането на кораба в пристанището. На палу­бата Елетра, сгушена в якето си, стисна с пръсти горещото си кафе, докато очите ѝ поглъщаха гордата островна красота. Веднага щом чу двигателите да се изключват и вратата откъм кърмата да се отваря с метални звуци и скърцания, въздъхна с облекчение. Слезе по все още олюляващото се мостче, но напълно решена да се наслади на заобикалящата панорама: на малкото туристическо пристанище с около десетина места за лодки, оформени от дълги коридори, и на рибарското прис­танище с дълъг олющен дървен кей, задръстен от кошове и касетки, оставени да се пекат на юнското слънце, зад което се издигаха високите склонове на облечен в калуна, червена хвойна и кумарка хълм. 

Усмихна се. Сякаш целият остров я поздравяваше с добре дошла. Отмести от очите си кичур коса, притисна с ръка чанта­та, в която беше сложила питките. Пое дълбоко дъх – за първи път на този изтръгнат от морето къс земя. Наоколо цареше хаосът на пазара с импровизирани с плажни чадъри и пейки сергии за прясна риба и плодове. От другата страна на сергиите на опашка, с притиснати до гърдите пликове, от които се по­даваха домати и праскови с оранжеви оттенъци, стояха жени, облечени в дълги до глезена траурни памучни черни поли и блузи в същия цвят, с дълги сребърни коси, които, замотани в строги кокове, осветяваха огрените им от слънцето лица. Вървяха с наведени глави, претегляйки мълчаливо изложените плодове и зеленчуци, докато размяната на банкноти затвърдя­ваше споразумение, нямо, подобно на немите им очи. Никой от присъстващите не им проговаряше и сякаш обгърнатите в траурни цветове лица не забелязваха никого. 

„Шествие от призраци“, помисли си Елетра. Сенки, които бяха истинско предизвикателство за неподвижността на слън­цето, движещи се в малката тълпа, която се отдръпваше, от­насяйки се към тях като към болни от чума. „Колко странно“, помисли си, спирайки се да гледа как облечените в черно жени се губят в уличките на селото.

Дръпна ципа, за да провери питките, на които, противно на очакванията ѝ, изглежда, пътуването не им се беше отразило зле. Напротив, от тях се носеше още по-силен аромат на анасон, отколкото когато ги беше извадила от фурната – малки, пълни с подправки комети, които щяха да я водят по пътя към истината.

Още преди да потърси квартира в селото – беше тръгнала така набързо, че дори не ѝ беше дошло на ум да резервира стая в някой евтин пансион, единствения вариант, който можеше да си позволи, установи, че трябва да иде другаде.

Спря на площада една възрастна жена и пое неуверено в посоката, посочена от възлестите ѝ ръце. Не я засегна изобщо вторачването на малките очи на жената в гърба ѝ, нито промя­ната в гласа, когато ѝ спомена името на манастира.

– Манастирът на Леа и на другите злощастнички от друга­та страна на острова ли? – беше я попитала жената, оглеждай­ки я от глава до пети, но Елетра поклати глава, не можейки да разгадае островитянския диалект.

– Манастирът на света Елизабета – повтори тя смутено малко преди жената да изкриви уста, потупвайки се с юмрук в гърдите, за да се възпре да не се изкашля.

– Върви тогава и господ да е с теб в онзи ад – каза жената сухо, обърна ѝ гръб и я остави изумена, сама между къщите насред прашния площад. 

– Какво топло посрещане само! – прошепна, преди да поеме колебливо по пътя, навлизайки в изгорялата от слънцето гора. Беше се изсмяла на предупрежденията на Естер относно острова и неговите странности, но започна да мисли, че може би загрижеността на приятелката ѝ не беше толкова неоснова­телна. Пое по черни пътища и стръмни пътеки, стремейки се да не забрави онези произнесени през зъби думи, уверена, че ще стигне до манастира за по-малко от половин час, но след час ходене, през който не срещна нито една жива душа освен един гущер и едно бездомно куче, се спря и се загледа в пейза­жа, останала напълно без дъх.

А от манастира никаква следа. Избърса челото си и се обърна назад, за да открие в стъпките си момента, в който се е изгубила. Не разбираше къде е сбъркала, пътищата си прили­чаха всички. Всяка пътека представляваше ивица земя с камъ­ни, проправена сред растителността, подобна на останалите, а палещото слънце само беше влошило положението. 

„И въпреки всичко това място е райско“ – си помисли, докато в същия момент съзираше очертанията на някаква по­стройка на върха на хълма отвъд завоя – стара сграда в недоб­ро състояние, предвид олющената мазилка и тревата, която се показваше между керемидите. Може би именно манастирът, който търсеше.