„Къде беше?“ ни пренася в живота на Адам три години след жестокия инцидент с Миа. Сега той е отегчена рок звезда, преследвана от папараците, отчасти и заради прочутата си приятелка. Същевременно Миа се сдобива с нарастваща популярност в музикалната академия Джулиард. Случайността ги среща в Ню Йорк и възражда спомена за тяхната дивна любов.
Предлагаме ви откъс:
Събуждам се всяка сутрин и си казвам: това е само един ден, поредните двайсет и четири часа, които трябва да преживея. Не знам кога точно започнах да се навивам така, нито пък защо. Звучи като мантра, а не посещавам никакви анонимни еди-кои си, макар че вероятно е наложително, за да мога да чета някои от глупостите, които пишат за мен. Повечето хора сигурно са готови да продадат единия си бъбрек, за да вкусят от живот като моя. Въпреки това изпитвам необходимост да си напомням колко кратък е един ден, да се уверявам, че, след като съм преживял вчера, ще преживея и днес.
Тази сутрин, след като, както обикновено, се мотая дълго, поглеждам към дигиталния часовник на нощното шкафче в хотела си. Показва 11,47 – тъмни зори за мен. Само че от рецепцията вече два пъти ми звънят за събуждане, а после и нашият мениджър Олдъс ми дрънна учтиво, но настойчиво. Да, поредният ден, ама се очертава доста натоварен.
Трябва да отида в студиото, за да запишем още няколко последни китарни трака за интернет версията на първия сингъл от току-що излезлия ни нов албум. Хитър номер. Същата песен, същите китарни партии, същите вокални ефекти, ама плащаш допълнително. „В днешно време трябва да изцеждаш по един долар от всяко пени“, обичат да повтарят костюмарите в звукозаписната компания.
След студиото на обяд ще давам интервю на репортерка от „Шафъл“. Тези две събития са показателни за онова, в което се е превърнал животът ми: пиша музика – което ми харесва, и говоря за писането на музика – което пък ненавиждам. Обаче това са двете страни на монетата. Когато Олдъс ми звънва за втори път, най-сетне изритвам завивката и вземам шишенцето с хапчетата си от масичката. Някакви успокоителни, които трябва да пия, когато се чувствам напрегнат.
А аз обикновено се чувствам напрегнат. Свикнал съм. Но откакто тръгнахме на турнето с трите концерта в мадисън Скуеър Гардън, започнах да чувствам и още нещо. Сякаш ей сега ще ме засмуче мощна и болезнена сила. Вихрена. Дали изобщо има такава дума? Нали си говориш сам, така че на кого му пука, скастрям се наум и лапвам две хапчета. Надявам боксерки и се запътвам към вратата на стаята си, където вече ме очаква кана горещо кафе. Оставена от служител на хотела, несъмнено строго инструктиран да не ме безпокои.
Допивам си кафето, обличам се, спускам се със служебния асансьор и излизам през страничния вход – мениджърът, който отговаря за гостите на хотела, любезно ми е предоставил специален достъп, за да се отскубвам от феновете във фоайето. Навън на тротоара срещу ми бълва горещата пещ на Ню Йорк. Доста е потискащо, но поне въздухът е влажен. Напомня ми за Орегон, където вали непрекъснато и дори в най-горещите летни дни, когато по небето се носят къдрави бели облачета, сенките им напомнят, че лятната жега е мимолетна и че дъждът може да рукне всеки момент.
В Лос Анджелес, където живея сега, почти никога не вали. И жегата няма край, обаче е суха. А местните използват засухата като дежурно извинение за цялата гореща гадост на града: „Навън е най-малко четирийсет градуса – хвалят се те, – ама поне е суха жега!“
В Ню Йорк обаче е много влажно и докато стигна до студиото на десетина пресечки в пуст участък на Западна петдесет и някоя улица, косата ми, скрита под шапка, вече е влажна. Изваждам цигара от джоба си и ръцете ми треперят, докато паля. През последната близо година имам слаб тремор. Обстойните медицински прегледи не установиха нищо сериозно, просто нерви, и лекарите ме посъветваха да се захвана с йога. Олдъс ме чака навън под тентата пред студиото. Поглежда мен, после цигарата, после отново лицето ми. От начина, по който го прави, разбирам, че се опитва да прецени дали да бъде доброто, или лошото ченге. Сигурно изглеждам ужасно, понеже той си избира ролята на добрия.
– Добро утро, слънчице – поздравява ме весело.
– Нима? И какво му е доброто? – опитвам се да прозвучат като шега думите ми.
– Формално погледнато, вече е следобед. Закъсняваме.
Угасвам цигарата си. Олдъс полага гигантската си и неуместно ласкава лапа на рамото ми.
– Трябва ни само един трак на китарата в „Захарче“ – нещо допълнително за феновете, че отново да купуват. – Той се смее и клати глава: в какво се е превърнал само браншът ни! – После си на обяд за „Шафъл“, към пет ще направим фотосесията от рубриката за рок мода на „Таймс“ с останалите от групата, накрая по едно бързо питие с няколко мангизлии от музикалната компания и аз тръгвам към летището. Утре имаш кратка срещичка с рекламния и с търговския отдел. Само се усмихвай и не говори много. А после си сам до Лондон.
Сам ли? Вместо да съм в топлото семейно лоно, където всички сме заедно? Как пък не, казвам. обаче наум. Напоследък все по-често ми се струва, че повечето разговори водя сам със себе си. Предвид половината неща, които си мисля, това сигурно е добър признак.
На пазара от ИК "ColibrI". Цена: 14 лв.
