Кои са истински важните неща в живота - по темата текст ни изпрати Тони Кръстева. Благодарим й! Включи се и ти с авторски текст в рубриката ни Вашият блог!
Днес трябваше да хвана автобуса, за да отида на училище. Пръснах няколко пъти от парфюма ми по китките на ръцете си, оставяйки миниатюрните капчици да се разнесат във въздуха на тихата стая. Бях единствената, будна в къщи и както винаги закъснявах. Автобусната спирка беше точно пред блока ми, а аз го хващах все в последната минута.
Навън валеше. Както винаги по това време на годината, дъждът не спираше. Нямахме си сняг, но пък си имахме сиви облаци, които като тежък похлупак покриваха всичко наоколо. Човек би помислил, че живее в една малка кутийка. А дали пък не?
Седнах на празната седалка, в задната част на автобуса. По принцип, винаги изваждах една книга, за да минат по-бързо следващите четирийсет минути, докато стигна до училище, но този път дори не докоснах раницата си. Само си пуснах музика на слушалките и се загледах в капките, удрящи се по прозореца. Колко студено беше навън и колко топло беше вътре. Как безпомощно се опитваха да преминат през дебелото стъкло и колко покорно се спускаха в тънките струйки по стъклото надолу…
Замислих се колко кратък е животът им и как всичко се повтаря постоянно. Сега падат като капки, след което се изпаряват във въздуха, за да се превърнат отново във вода. И макар че цикълът им на живот бе все един и същ, макар че се повтаряше постоянно, те продължаваха да се удрят по същия начин в безкрайните препядствия пред тях. Колко борбени бяха само.
Сивото небе се скри, капките спряха да падат от небето. Блеснаха светлините на тунела през който преминах и песента ми се смени.
Отново светлина, този път премрежена от млечно бяла, гъста мъгла, разстилаща се като меко одеяло по мокрият път. Беше тихо. Поне в моята глава. Този път, мислите ми не се блъскаха хаотично, всичко си беше подредено. Цареше спокойствие. Само песента отекваше в ума ми.
Не знам колко точно време бях прекарала в тази моя идилия докато не осъзнах, че съм вече в града. Още няколко минути и трябваше да слизам от автобуса. Не исках. Навън щеше да ме лъхне силният вятър, вътре ми беше добре. Щеше да ме намокрят студените капки и да попият в кожата ми, процеждайки се до костите ми. Не исках. Исках да остана вътре, да гледам света през стъклото на автобуса. Само още малко време, ако имах…
Навсякъде около мен гъмжеше от хора. Някои тичаха с кучетата си под дъжда. Други караха колела, бързайки за училище, а трети носеха лъскавите си куфарчета и бързаха да се качат в новите си коли.
С усмивка си припомних как, когато беше малък брат ми казваше, че щом порасне ще работи работа, в която трябва да носиш куфарче. Дори в очите на малките, костюмът и загладената коса правеха впечатление. Един господин с лъскави обувки, който нервно потропва с крак привлича вниманието толкова, колкото една госпожа, облечена в костюм и коса повдигната на кок.
Аз отивах на училище, а те - на работа. Аз не исках да ходя на училище, а те искаха ли да отидат на работа? Замислих се. Дали хората винаги работим това, което искаме? Колко ли време са учили те, за да станат адвокати, банкови счетоводители или редактори на вестници? Какъв ли труд са положили? Имали ли са също като мен изпити с ниски оценки? Та нали всички постоянно ни натякват как трябва да имаме отлични резултати, за да преуспеем в живота?
В училище ни подготвят за едно славно бъдеще. Правят го да изглежда така сякаш още в момента, в който завършим образованието си и ще ни назначат за директори на най-успешната компания за недвижими имоти в страната или пък като ръководители на шведска банка. Ако не успееш да вземеш изпита си, сякаш нямаш бъдеще, а има ли предмет, с който не умееш да се справяш особено, значи не ставаш за нищо.
Никога не съм била против образованието, а по-скоро по начина, по който то се преподава. Никога не съм мислила, че хората се определят що за хора са само заради това, че могат да решават матрици или пък, защото могат да разкажат всичко за Втората световна война, заедно със запетайките от учебника. Винаги съм мислила, че всеки един от нас е много повече от това, което си мисли, че е. Просто обществото ни налага лимити какви да бъдем, ограничава ни в избора, който имаме и ако нищо от това не ни хареса, ако не ни приляга на душата, то не ставаме за нищо. Наистина ли?!
Нима човечността на някой се определя само от това колко е висока дипломата му или дали може да пресъздаде Мита за пещерата на Платон? И какво като носиш костюм и имаш куфарче, ако никой в офиса не иска да е приятел с теб, защото си антисоциален и арогантен. Защото не знаеш какво значи да се държиш човечно с останалите.
Не се определяш дали имаш хубава професия, само защото носиш маркови дрехи. Няма хубава и лоша, достойна или недостойна работа, защото хората рядко са запомняни заради това, което са работили, а по-скоро заради това какви са били вътре в себе си.
Защото накрая, всеки бива отвян като изсъхналите жълти листа, окапали от големите клони на дърветата, за които всеки забравя още в момента, в който ги е видял…
