Кои са истински важните неща в живота - по темата текст ни изпрати Тони Кръстева. Благодарим й! Включи се и ти с авторски текст в рубриката ни Вашият блог!
Днес трябваше да хвана автобуса, за да отида на училище. Пръснах няколко пъти от парфюма ми по китките на ръцете си, оставяйки миниатюрните капчици да се разнесат във въздуха на тихата стая. Бях единствената, будна в къщи и както винаги закъснявах. Автобусната спирка беше точно пред блока ми, а аз го хващах все в последната минута.
Навън валеше. Както винаги по това време на годината, дъждът не спираше. Нямахме си сняг, но пък си имахме сиви облаци, които като тежък похлупак покриваха всичко наоколо. Човек би помислил, че живее в една малка кутийка. А дали пък не?
Седнах на празната седалка, в задната част на автобуса. По принцип, винаги изваждах една книга, за да минат по-бързо следващите четирийсет минути, докато стигна до училище, но този път дори не докоснах раницата си. Само си пуснах музика на слушалките и се загледах в капките, удрящи се по прозореца. Колко студено беше навън и колко топло беше вътре. Как безпомощно се опитваха да преминат през дебелото стъкло и колко покорно се спускаха в тънките струйки по стъклото надолу…
Замислих се колко кратък е животът им и как всичко се повтаря постоянно. Сега падат като капки, след което се изпаряват във въздуха, за да се превърнат отново във вода. И макар че цикълът им на живот бе все един и същ, макар че се повтаряше постоянно, те продължаваха да се удрят по същия начин в безкрайните препядствия пред тях. Колко борбени бяха само.
Сивото небе се скри, капките спряха да падат от небето. Блеснаха светлините на тунела през който преминах и песента ми се смени.
Отново светлина, този път премрежена от млечно бяла, гъста мъгла, разстилаща се като меко одеяло по мокрият път. Беше тихо. Поне в моята глава. Този път, мислите ми не се блъскаха хаотично, всичко си беше подредено. Цареше спокойствие. Само песента отекваше в ума ми.
