“Страхлива си! – нареждаше в продължение на години един глас в главата ми.- Неизвестното те плаши, боиш се твърде от своите неумения и от рисковете, свързани с тях.”
“Зависима си от чуждото одобрение! - додаваше друг. – Несъвършена си. Виновна си. Затова заслужаваш наказание – ще бъдеш отхвърлена и изоставена!”

Ето в това се състои „комплексът”: ДВЕ или повече неизживяни травми от детството, които се свързват, говорят си, „хранят се” взаимно и те карат да се държиш ирационално - напук на цялата логика и волята си.

Моят комплекс е класика – майка ми е мнителна и плашлива, и от утробата още ме е закърмила с несигурност, тревожности и фобии. А може би за всичко е „виновен” оня прастар, два-милиона-годишен човек, който живее у всички нас (за него говори и Юнг). С този прародител се срещаме в сънищата си - нощ след нощ, година след година. Обикновено назоваваме инстинкт тоя посланик на колективното несъзнавано. А аз - точно като Бел от „Красавицата и Звяра” – се нуждаех от много дълго време, за да свикна със страховитото чудовище, да му се доверя и дори да го заобичам накрая. Никак не е лесно да прогледнеш за красотата на опасното, първичното и дивото. Още по-трудно е да го прегърнеш и да заживееш с него като едно.

Фобията, която ми лепна като заразна болест майка ми, е от котки - от козината им. Откак се помня, нося в себе си като товар този ирационален, необясним ужас. Дълги години го разнищвам и лекувам, много неща разбрах и преодолях с времето, но все още не съм го „отработила” напълно. Чувствам котешката природа твърде близка до моята собствена – това са автономни, извънредно издържливи и витални, трудно поддаващи се на дресировка същества. Котката се движи по своя траектория – знае какво иска и следва пътя си. Има потребност да скита, да ловува и да води свой собствен живот. Когато иска храна или да бъде милвана, просто идва и се търка в краката ви с високо вдигната опашка – именно това най-много ме изнервя в тези (подобни на мен?) създания. Но когато пожелае да си тръгне, трябва да я пуснете – иначе ще ви одраска. Мари Луиз фон Франц, философ и ученичка на Юнг, си спомня в едно свое психологическо изследване: “В моята младост ми беше забавно да наблюдавам котката си. Когато нямах време да я галя, й казвах: “Махай се, имам да чета”. Тогава тя сякаш ми отвръщаше: “Щом ти не ме милваш, аз сама ще се милвам. Това също е добре” – и започваше да се търка в стола. Кучето би се обидило дълбоко и би те погледнало с упрек – не можеш да постъпиш така с едно куче. Докато котката: “О, няма значение”. Тя никога не оставя душата си в твоите ръце. Държи се приятелски и ни използва, но остава независима.” Чудесно наблюдение за прословутата котешка самодостатъчност, нали?

На котката приписват отколе лечителски, медиумни и магически качества, но също така - вещерски и демонични. Според Юнг тя е един от архетипите на „анимата”, тоест на женското начало (и на женската сянка).

И какво излиза значи, че изпитвам фобия от себе си, от жената в себе си?! Точно както има хора, алергични към самите себе си (тази е обикновено причината за т.нар. алергии с неясен произход - откриват се със специално изследване чрез инжектиране на собствена плазма).

Накрая преборих, струва ми се, мъчителния комплекс от детството и младостта си с методи от арсенала на хомеопатията - там подобно се лекува с подобно, а отровата, приета доброволно в малки дози, помага, вместо да убива. И аз така: свяна и суетата си конфронтирах с крайно излагане на показ, страха от неизвестното - с хазартно поемане на всякакви възможни рискове. Забраних си да бъда предпазлива и да се опитвам да контролирам всичко (без да съм импулсивна до саморазрушителност, разбира се). Открих и кои качества могат да ми бъдат съюзници: мобилизацията, върховната концентрация и хладнокръвието – и започнах целенасочено да ги развивам.

Но да не си помислите, че съм се оттървала. Днес имам нов комплекс, а гласовете в главата ми се надговарят: „Това ли искаше? Сигурна ли си, че не живееш чужд живот? Наистина ли следваш своите потребности и сбъдваш същинските си желания?”

Когато вътре в мен стане много шумно, се сещам за Юнг: „Нормалността - казвал той - не е показател за висок дух: да си нормален е идеалната цел на неудачника”.

“Страхлива си! – нареждаше в продължение на години един глас в главата ми.- Неизвестното те плаши, боиш се твърде от своите неумения и от рисковете, свързани с тях.”

“Зависима си от чуждото одобрение! - додаваше друг. – Несъвършена си. Виновна си. Затова заслужаваш наказание – ще бъдеш отхвърлена и изоставена!”

Ето в това се състои „комплексът”: ДВЕ или повече неизживяни травми от детството, които се свързват, говорят си, „хранят се” взаимно и те карат да се държиш ирационално - напук на цялата логика и волята си.

Моят комплекс е класика – майка ми е мнителна и плашлива, и от утробата още ме е закърмила с несигурност, тревожности и фобии. А може би за всичко е „виновен” оня прастар, два-милиона-годишен човек, който живее у всички нас (за него говори и Юнг). С този прародител се срещаме в сънищата си - нощ след нощ, година след година. Обикновено назоваваме инстинкт тоя посланик на колективното несъзнавано. А аз - точно като Бел от „Красавицата и Звяра” – се нуждаех от много дълго време, за да свикна със страховитото чудовище, да му се доверя и дори да го заобичам накрая. Никак не е лесно да прогледнеш за красотата на опасното, първичното и дивото. Още по-трудно е да го прегърнеш и да заживееш с него като едно.

Фобията, която ми лепна като заразна болест майка ми, е от котки - от козината им. Откак се помня, нося в себе си като товар този ирационален, необясним ужас. Дълги години го разнищвам и лекувам, много неща разбрах и преодолях с времето, но все още не съм го „отработила” напълно. Чувствам котешката природа твърде близка до моята собствена – това са автономни, извънредно издържливи и витални, трудно поддаващи се на дресировка същества. Котката се движи по своя траектория – знае какво иска и следва пътя си. Има потребност да скита, да ловува и да води свой собствен живот. Когато иска храна или да бъде милвана, просто идва и се търка в краката ви с високо вдигната опашка – именно това най-много ме изнервя в тези (подобни на мен?) създания. Но когато пожелае да си тръгне, трябва да я пуснете – иначе ще ви одраска. Мари Луиз фон Франц, философ и ученичка на Юнг, си спомня в едно свое психологическо изследване: “В моята младост ми беше забавно да наблюдавам котката си. Когато нямах време да я галя, й казвах: “Махай се, имам да чета”. Тогава тя сякаш ми отвръщаше: “Щом ти не ме милваш, аз сама ще се милвам. Това също е добре” – и започваше да се търка в стола. Кучето би се обидило дълбоко и би те погледнало с упрек – не можеш да постъпиш така с едно куче. Докато котката: “О, няма значение”. Тя никога не оставя душата си в твоите ръце. Държи се приятелски и ни използва, но остава независима.” Чудесно наблюдение за прословутата котешка самодостатъчност, нали?

На котката приписват отколе лечителски, медиумни и магически качества, но също така - вещерски и демонични. Според Юнг тя е един от архетипите на „анимата”, тоест на женското начало (и на женската сянка).

И какво излиза значи, че изпитвам фобия от себе си, от жената в себе си?! Точно както има хора, алергични към самите себе си (тази е обикновено причината за т.нар. алергии с неясен произход - откриват се със специално изследване чрез инжектиране на собствена плазма).

Накрая преборих, струва ми се, мъчителния комплекс от детството и младостта си с методи от арсенала на хомеопатията - там подобно се лекува с подобно, а отровата, приета доброволно в малки дози, помага, вместо да убива. И аз така: свяна и суетата си конфронтирах с крайно излагане на показ, страха от неизвестното - с хазартно поемане на всякакви възможни рискове. Забраних си да бъда предпазлива и да се опитвам да контролирам всичко (без да съм импулсивна до саморазрушителност, разбира се). Открих и кои качества могат да ми бъдат съюзници: мобилизацията, върховната концентрация и хладнокръвието – и започнах целенасочено да ги развивам.

Но да не си помислите, че съм се оттървала. Днес имам нов комплекс, а гласовете в главата ми се надговарят: „Това ли искаше? Сигурна ли си, че не живееш чужд живот? Наистина ли следваш своите потребности и сбъдваш същинските си желания?”

Когато вътре в мен стане много шумно, се сещам за Юнг: „Нормалността - казвал той - не е показател за висок дух: да си нормален е идеалната цел на неудачника”.