Ирина Велкова е дете на преподавателка по френски в Техническия университет в София и инженер, алпинист. Гимназиалните й години преминават в Правец. На пансион, без контрола на родителите, но с изградени от тях ценности Ирина постига страхотни резултати. Спомня си, че всичките й преподаватели са били взискателни, но и вдъхновяващи. От друга страна, има и личното време - дискотеки, танци, кино - два пъти в седмицата (така беше през 90-те в Правец, спомня си Ирина) и вечери с китара край града. Имала е възможност и за спорт - плуване, тенис, баскетбол, волейбол, ориентиране. Опитахме от всичко, казва тя и смята, че това е важно, защото й е дало самочувствие, вяра в личните възможности и сили, но и в тези на групата и колектива.

През 1994-та тръгва за Франция. И оттогава живее там. Завършва Университета по приложни изкуства със специалност Текстил. Има магистратура по Творчество и Мода в Лион. Намира бързо работа. Създава семейство. Днес Ирина ръководи Асоциацията на българите в Лил и заедно с членовте й са напът да създадат и българско училище в града.


Защо избра да се установиш във Франция - казват, че един чужденец остава завинаги такъв, независимо колко добре го приемат. Какво мислиш, така ли е?

Не съм се чувствала чужденка, не говоря за административната и потискаща част, където целта е да те накарат да се почувстваш по-нисък от тревата и безгласна буква, за да се прибереш, откъдето си дошъл. Но искам да наблегна по-скоро на това, че хората тук ме посрещат с източноевропейското ми име и акцента, но много бързо виждат в мен човек равен на тях, жена със самочувствие и познания. Не съм се чувствала различна. Хората ме приемат такава, каквато съм. Но много добре знам къде е коренчето ми, моята обична родна земя и тя е в мен, дава ми сила и вяра. Тя е в моя хумор, в моята спонтанност, в моята гръмогласност и невъздържаност, в тъгата и меланхолията ми, но и в моята услужливост и емпатия и в безкрайната обич към природата. Възпитанието и нормите са различни, но всички сме от едно семейство - човешкото. Съвсем не мога да кажа, че всички французи са толкова добронамерени с всички чужденци. При мен важните фактори бяха, че знам езика, че съм бяла и че съм жена.

Трудно ли се печели доверие в чуждоезична страна? Какви качества са нужни, за да се справиш в нова среда според теб?

Езикът е много важен фактор и много помогна за интеграцията ми. Хората като мен - които са се интегрирали, дълго време не са комуникирали с българи и са си градили собствения свят, вероятно са малцинство. Хората, които са се държали за българската общност, когато са дошли, и са имали нужда да създадат българското във Франция, са повече, но по някакъв начин са изолирали французите. Не мисля, че това е добрият подход.

Твоето семейство е пример за приемане на другостта, на различността - би ли разказала повече за вас?

Семейството ми отговаря на моя широкскроен мироглед. Мъжът ми е французин, запознахме се преди 13 години, работил е дълго време в областта на човешките ресурси, специализирал се е в писане и разказване на приказки и притчи за деца и възрастни. Неговата мисия е да направи връзка между смисъла на нещата, посоката, в която трябва да вървим и чувствата, кото ни определят като човешки същества. На френски тези три неща се казват с една и съща дума sens - смисъл, посока и сетива.

Имаме едно прекрасно момченце на почти 6 години. От близо 4 години с нас живее едно момиченце от Демократична република Конго. Тя е нелегална емигрантка, пристигнала във Франция самичка, без семейство.

Ирина и децата й
Снимка: Личен архив

През 2016-а кризата с емигрантите беше станала непоносима тема. Лил е град, през който минават вълните от емигранти на път за Кале и Англия. Но тези от африканските страни, които са по-скоро франкофонски, се опитват да се установят тук. Тогава почти под прозорците ни бяха палатките от лагерите на бежанците, живееха главно момчета, те бяха деца, почти нямаше момичета. Нямаха одеяла, храна, условия за хигиена. Помагахме им, носехме храна, завивки, дрехи. Но в един момент с мъжа ми си казахме, че това не е достатъчно. Не може в 21 век във Франция хора да живеят като кучета. Имахме една свободна стая и първоначално, през една асоциация, взехме първо едно момче от Гвинея, на 15 г. В началото си спеше с дънките, не смееше да се съблече. Беше прекосило цяла Африка. Една истинска човешка драма. Когато свали дънките, за да ги изпера, бях много щастлива. След това отиде в приют, играе футбол, ходи на училище, нещата тръгнаха добре. После дойде Жислен и случаят с нея се оказа по-сложен заради документите, беше влязла с фалшив паспорт. Остана при нас, стана част от семейството. Синът ми е смята за сестра. Тя е прекрасно момиченце, усмихнато. Ходи на училище, важно е за нас да я научим да бъде автономна и независима и най-вече да се чувства уравновесена и психически добре, което мисля, че сме постигнали вече.

Как се справяте във време на всеобща пандемия, през какво преминахте, как е сега?

Не сме очаквали, че Франция може да замре, да сме затворени по къщите, улиците да са празни. Понеже 20 години съм работила много и не съм се свъртала вкъщи и първите седмици беше много хубаво. Повече игра с децата. В един момент обаче трябваше да продължим с работата. Като текстилен дизайнер, който вече е фриланс, имам идеи и много желания. Пандемията спря малко нещата в зародиш. Но пък това е време, което да посветя на децата, особено на малкия, който е още като гъба и попива всичко.

Снимка: Личен архив

Успоредно с това, вече 12 години, преподавам специалност "Текстил" в университета, в който завърших. Има нещо много живо в това да общуваш със студенти, които творят. Защото когато си в индустрията има задача, която клиентът иска по определен начин. А студентите все още мислят свободно и това много ми харесва. Идеята, че мога да предам нещо, което знам и мога, много ми допада и го правя с любов. От всеки проект на студентите аз самата научавам много.
Справяме се, но в същото време цели сектори се сринаха, като културата и туризма например.

Отскоро ръководиш българите в Лил - разкажи ни за тази организация, как възникна и каква дейност развивате?

В началото нямаше много българи в Лил. Когато се отвориха пътищата, започнаха да идват повече, но не съм търсила целенасочен контакт. Нещата много се промениха, когато се роди детето ми, защото, той е българин, колкото съм и аз и аз ще му предам българското - като език и песни, като природа. Искам това той да го заобича точно, както и аз да го заобичам. И си дадох сметка, че само моят ентусиазъм не е достатъчен. Дозата е малка. Започнах да го водя често при баба и дядо в България. А тук, във Франция, също започнах да търся контакт с българи. При последните президентски избори, когато гласувах, разпитах българите няма ли асоциация в Лил. Имаше, но тотално неактивна с неактивна страница във Фейсбук. Един ден се появи съобщение - "искате ли да направим българско училище в Лил". Отговорих веднага, вече го бях мислила, моя много добра приятелка - Елица Йорданова от Амстердам - вече ме беше вдъхновила. Тя направи училище там.

Групата на българите в Лион, по-задружни от всякога
Снимка: Личен архив

Срещнахме се на живо есента преди две години. Дойде и отец Петър Симеонов, който пътува и не е постоянно в Лил, но ни подкрепи с духа си. И малко по малко започнаха срещите. Нямах много време обаче заради работата ми по това време, но асоциацията едно от нещата, които ме тласнаха да напусна. Чувствам тази асоциация като мисия, казах си - ето това е за мен. Вътрешно ме изпълва една енергия и топлина, казах си "не мога да греша".

Свързах се с Камелия Конакчиева, директорката на най-старото българско училище в Париж - "Кирил и Методий" - и я помолих за съвет и помощ. Тя се зарадва, каза "Хайде, от кога ви чакам да се събудите". Идеята е, че тя ще ни поеме като клон на тяхното училище. Административната част на първо време ще е при тях, ние трябва да намерим помещението, децата и преподавателите. Надяваме се от септември да започнем. В момента водим анкета с родителите, за да уточним брой и възраст на децата, както и кой ден ще е удобен - обикновено се отнемат около 4 часа в някой от дните през уикенда.

Реших, че мисията на асоциацията ни трябва да е малко по-широка - да споделим силата на нашите традиции да я предадем и на другите, които живеят в Лил. И започнахме да правим събития, отворени и за вички в града. Последното беше за 1 март. Всички много се забавляваха с плетенето на мартенички. Така асоциацията започна да става интересна и привлича управническите структури в града, което е чудесно.

Снимка: Личен архив

Сега асоциацията ни има три основни цели - българско училище, за да могат децата да научат говорим и писмен български език, да танцуват и творят, да пазят живи традициите. Възможността на българите в Лил и околностите да се събират и обменят информация, да си помагат и да създадат емоционална среда, в която да се чувстват разбрани и оценени. Част от тях не говорят френски и се чувстват много изолирани. Помагаме в попълване на документи и други административни въпроси. И културна дейност - представяне на традиционно и съвременно българско изкуство. Като наши посланици са Анастасия Людмил, която е подготвила концерт с български ритми и танци "Вила Самовила". Станка Павлова, която има театрална трупа и няколко прекрасни и поетични куклени спектакъла за най-малките, които се играят в областта и страната. Савина Топурска, която е художник и фотограф с прекрасни идеи и буден поглед към света.

Ирина сред българите в Лион
Снимка: Личен архив

Каня всички, които се вдъхновят от нашето начинание, да се присъединят към нас.

  • Стегнато тяло за самочувствие: Сандра и Сенада могат да ви помогнат
  • Джасинда Ардърн и изкуството да се управлява с емпатия
  • Учителката Александра Георгиева: Думите са нещо вълшебно, те свързват хората. Написаното остава.
  • 10-те най-добри песни, които ще дадат сила и самочувствие на всяка жена (ПЛЕЙЛИСТ)
  • Косата прави жената уверена, гримът е тайното й оръжие, а здравата кожа е огледало на организма й
  • Певицата Цвети Радойчева: За да бъдеш успешна личност, трябва да имаш самочувствие
  • Виолета Марковска: Тялото е тленно, промяната започва в душата
  • Биляна, която извървя 418 км през пет планини: Направих този преход, за да мотивирам жените
  • Хати Макданиел и силата да преследваш мечтите си, когато никой не те приема
  • Комедиантката Петя Кюпова: Не е нужно жената да е винаги "с рогата напред", за да успява. Може да го направи и с лекота и финес
  • Белезите не са грозни! Те са пътната карта, по която е минало тялото
  • Тъмната страна на нежния пол - Анна Гюрова и имат ли място жените в хорър литературата
  • Смело напред! Ема Гейтуд - първата жена, изминала сама Пътеката на Апалачите с дължина 3500 км
  • Ирина Каракехайова, художник: Майчинството е извор на сила и самочувствие
  • Силата на личната легенда - Опра Уинфри от чувалите с картофи до най-известната жена в света
  • Как да развием самоувереност - съвети от Далай Лама
  • Магията, която всички носим - как Джоан Роулинг победи несигурността в себе си и покори света
  • Креативният дизайнер Мария Шеовска: Бъди добър, прави добро, изглеждай добре и не очаквай нищо в замяна
  • 15 известни жени ни дават уроци как да бъдем уверени в себе си
  • Елена Димитрова-Ангелова, психолог: Позицията „каква искаш да бъда, за да ме харесваш“ не носи дълготраен успех