"Името на д-р Зигмунд Фройд предизвиква асоциации със "сексуалност" също толкова често, колкото и с "грешки". Често пъти го посочват и като предтеча на "сексуалната революция". Едва ли има съмнение, че, освен откриването на несъзнаваното, другият му важен принос е разширяването на понятието за сексуалност. Това разширяване насочва вниманието към неща, които би трябвало да са очевидни: че човешката сексуалност не е само нагон към размножаване, че заема важно място в емоционалния свят на човека, че започва от раждането и не престава да e източник на желания до края на живота. Когато говори за сексуалност, Фройд има предвид "психосексуалност". Психологията му е повече психология на любовта, отколкото на сексуалността... Зигмунд Фройд даде една гледна точка, от която сексуалността, психичният живот на човека и човешкото общество започнаха да изглеждат по-различно. Тази гледна точка продължава да бъде актуална и днес: от нея все още може да се видят нови неща, а познатите стари да се представят в нова светлина" – така доц. д-р Никола Атанасов описва приноса на Зигмунд Фройд в изследването на човешката сексуалност.
Сборникът "Психология на сексуалността" излиза у нас на 6 април и съдържа основните теоретични текстове на Зигмунд Фройд в областта на сексуалността: "Три студии върху теорията на сексуалността", "Приноси към психологията на любовния живот", "Разпадането на едиповия комплекс", "За женската сексуалност" и др.
Научният интерес на Фройд към сексуалността е свързан с нейната способност да поражда желания, които влизат в конфликт с друг вид желания на личността – такива от морално естество, поради което се подлагат на изтласкване от съзнанието и в несъзнаваното пораждат невротични симптоми.
Зигмунд Фройд (1856-1939) е бележит австрийски учен – психолог и невролог, създател на психоаналитичния метод в психотерапията. Първата му книга - "Изследвания на истерията", излиза едва през 1895 г. в съавторство с уважавания Йозеф Бройер. Прочути са концепциите на Фройд за несъзнаваното, защитните механизми, фазите на психосексуално развитие, Едиповия комплекс и тълкуването на сънища. Изключително противоречива фигура на своето съвремие, Фройд и днес предизвиква жарки професионални дискусии и се нарежда сред най-влиятелните личности в историята на човечеството.
Прочетете откъс от "Психология на сексуалността">>>
Фактът на съществуването на полови потребности у човека и животните в биологията се отбелязва като „полов нагон“ по аналогия с инстинкта за приемане на храна, с глада. В народния език липсва обозначение, отговарящо на думата "глад"; науката употребява за тази цел думата либидо.
Сред обикновените хора съществуват съвсем определени представи за природата и свойствата на този полов нагон: той липсва в детството, появява се около периода на пубертета и във връзка с процеса на съзряването, проявява се в явленията на непреодолимо привличане, което единият пол упражнява върху другия, и целта му е половото съединение или най-малкото такива действия, които водят към него.
Ние обаче имаме всички основания да виждаме в тези представи много погрешно отражение на действителността; вникнем ли по-дълбоко в тях, се оказва, че те изобилстват от грешки, неточности и прибързани изводи.
Нека въведем два термина: да наречем лицето, от което произтича половото привличане, сексуален обект, а действието, към което се стреми нагонът, сексуална цел; научно осмисленият опит обаче сочи множество отклонения по отношение както на сексуалния обект, така и на сексуалната цел и тяхното отношение към приетата норма изисква обстойно изследване.
ОТКЛОНЕНИЯ ПО ОТНОШЕНИE НА СЕКСУАЛНИЯ ОБЕКТ
На общоприетата теория за половия нагон най-точно отговаря поетичното предание за разделянето на човека на две половини – мъж и жена, които се стремят да се съединят отново в любовта. Затова е твърде изненадващо, че има мъже, за които сексуалният обект е не жената, а мъжът, и жени, за които сексуалният обект е не мъжът, а жената. Такива лица се наричат контрасексуални, или по-добре – инвертирани, а самият факт – инверсия. Броят на такива лица е твърде значителен, макар и установяването му със сигурност да е свързано с трудности.
(А) Инверсията
Поведение на инвертираните
В зависимост от различието в насочеността им поведението на въпросните лица е различно.
(а) Те са абсолютно инвертирани, т.е. сексуалният им обект може да бъде само от същия пол, докато противоположният пол никога не е обект на сексуалното им желание, оставя ги хладни или дори предизвиква у тях сексуално отвращение. Поради това отвращение като мъже те са неспособни да осъществят нормален полов акт или не изпитват каквото и да било удоволствие при неговото осъществяване.
(б) Те са двойно инвертирани (психосексуално-хермафродитно), т.е. сексуалният им обект може да спада както към същия, така и към другия пол; следователно инверсията няма характер на изключителност.
(в) Те са случайно инвертирани, т.е. при известни външни условия, сред които на първо място стоят недостъпността на нормалния сексуален обект и подражанието, те може да изберат за сексуален обект лице от същия пол и да изпитат с него удоволствие в половия акт.
По-нататък при инвертираните се наблюдава многообразие по отношение на преценката им за своеобразието на техния полов нагон. Едни приемат инверсията като разбираща се от само себе си – както нормалният приема насоката на своето либидо, и енергично отстояват равноправието си с нормалните.
Други обаче се съпротивляват срещу факта на своята инверсия и я усещат като болестна натрапливост. Други вариации са свързани с момента на появата на инверсията. При едни индивиди присъщите на инверсията особености датират открай време, откакто се помнят, при други се забелязват едва по-късно – преди или след пубертета. Тези особености или се запазват през целия живот, или отслабват от време на време, или представляват епизод по пътя към нормалното развитие; те може дори да се проявят много по-късно в живота, след дълъг период на нормална сексуална дейност. Наблюдава се и периодично колебание между нормалния и инвертирания сексуален обект. Особено интересни са случаите, при които либидото се променя в посоката на инверсията след мъчителен опит с нормален сексуален обект.
Тези вариации съществуват, общо взето, независимо една от друга. За най-крайните форми на инверсията би могло да се приеме като правило, че тя е съществувала още в много ранен период от живота на инвертирания и че той е свикнал с нейното своеобразие.
Много автори биха се възпротивили на опита да бъдат обединени изброените тук случаи в една група и биха предпочели да се подчертават различията вместо общите черти на тези групи, което е свързано със застъпваната от тях оценка на инверсията. Но колкото и оправдани да са различията, не бива все пак да се забравя, че всички междинни стадии се срещат предостатъчно, така че класификацията се налага от само себе си.
Същност на инверсията
Първото характеризиране на инверсията се определяше от схващането, че тя е вроден белег на нервна дегенерация, и беше съзвучно с факта, че за пръв път лекарите се натъкнаха на нея при нервноболни или при лица, създаващи такова впечатление. Тази характеристика съдържа два елемента, които трябва да се оценяват независимо един от друг: вроденост и дегенерация.
Дегенерация
Срещу дегенерацията се отправят възраженията, които се отправят изобщо срещу безразборната употреба на тази дума. Прието е всеки вид болестна проява, която няма непосредствено травматичен или инфекциозен произход, да се приписва на дегенерацията. Предложената от Магнан класификация на дегенерираните даде възможност това понятие да се прилага дори при най-нормалните прояви на нервната дейност. При тези обстоятелства може да се запитаме каква изобщо е ползата от констатирането на "дегенерация" и какво ново съдържание може да има тя. Изглежда по-целесъобразно да не се говори за дегенерация, когато:
(1) не се наблюдават няколко сериозни отклонения от нормата;
(2) работоспособността и жизнеспособността като цяло не са сериозно увредени.
Че инвертираните не са дегенерирани в истинския смисъл, следва от много факти:
(1) Инверсия се среща у лица, при които не се наблюдават други сериозни отклонения от нормата.
(2) Среща се също и у лица, чиято работоспособност не е нарушена и които се отличават с особено високото си интелектуално равнище и с етична култура.
(3) Ако лекарят се абстрахира от случаите в собствената си практика и се стреми към по-широк поглед, ще се натъкне на факти, които не позволяват инверсията да се схваща като белег на дегенерация, в две посоки:
(а) Той трябва да придаде значение на обстоятелството, че инверсията е била често явление при старите народи, една, може да се каже, изпълняваща важни функции институция, стояща на върха на тяхната култура.
(б) Инверсията е силно разпространена сред дивите и първобитни народи, докато употребата на понятието "дегенерация" обикновено се свързва с висока цивилизация (И. Блох); дори сред цивилизованите народи в Европа климатът и расата имат огромно влияние върху разпространението и оценката на инверсията.
